На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?
Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.
Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.
— Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.
— Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.
— Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?
Уейлрън вдигна ръка да го спре.
— Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.
Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.
Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.
— И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.
— А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.
— Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.
Сърцето на Филип изстина.
— Значи Ремигий е казал истината.
Уейлрън продължи:
— Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.
Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.
— Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.
Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.
— Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.
На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.
Пое си дълбоко дъх.
— Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?
— Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.
— Значи няма да предложите Озбърт.
— Няма.
Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.
Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.
— И кого ще предложите тогава? — запита Филип.
Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:
— Вас… или Ремигий.
— Способностите на Ремигий да ръководи приората…
— Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.
„Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.