— Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.
— Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.
Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.
Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.
И Филип стана приор.
Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.
Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.
Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.
Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.
— Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…
Уейлрън кимна.
— Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.
— И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.
— Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.
— Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.
— Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.
— Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?
— Мразят графа с цялата си страст.
— Защо?
— Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.
Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.
Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.
Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.
Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.