Цялото разположение предлагаше внушителна поредица от препятствия за нападателя. Това беше идеята, разбира се. Ала сега, докато Уилям се опитваше да открие как може да се преодолее съпротивата, разбираше съвсем ясно функцията на отделните елементи от плана. Дори нападателите да превземеха долния кръг, трябваше да преминат още един мост и още една стражева кула, а след това да щурмуват здравата цитадела. Щеше да им се наложи по някакъв начин да стигнат до горния етаж — вероятно като си построят свое стълбище — а дори тогава щеше да има поне още една битка, за да се доберат до стълбището към графската спалня. Единственият начин да се завземе този замък беше с хитрост и той започна да прехвърля в главата си възможни идеи как да се проникне вътре.
Изкачи стъпалата и влезе в залата. Беше пълна, но графът го нямаше. В отсрещния ляв ъгъл се намираше стълбището, което водеше към спалнята на Бартоломю и около подножието му седяха петнайсет или двайсет рицари и войници. Необичайно бе такова струпване на хора от различни съсловия. Рицарите бяха земевладелци, които се издържаха от рента, докато на войниците им се плащаше ежедневно. Двете групи се сприятеляваха само когато във въздуха замиришеше на война.
Уилям позна някои от тях: Джилбърт Котешкото лице, свадлив стар боец със старомодна брада и дълги мустаци, прехвърлил четиридесетте, но все още як; Ралф от Лайм, който харчеше повече за дрехи, отколкото за конска сбруя и днес носеше синьо наметало с червен копринен хастар; Жак фиц Гийом, вече рицар, макар че едва ли беше по-голям от Уилям. Имаше и още няколко човека, чиито лица му бяха смътно познати. Кимна отдалече към тях, но те едва ли го забелязаха — знаеха го добре, но бе твърде млад, за да ги заинтересува.
После се обърна, огледа другата страна на залата и веднага видя Алиена.
Днес тя изглеждаше доста различно. Предния ден се бе облякла като за църква — в коприна, фино тъкана вълна и лен, с пръстени, панделки и ботуши с остри върхове. Днес носеше късата туника на селска жена или момиче, а ходилата й бяха боси. Седеше на пейка и оглеждаше игрално табло, на което имаше пулове с различни цветове. Пред очите му повдигна туниката си, скръсти крака и коленете й се оголиха, а после се намръщи и сбърчи носле. Предния ден изглеждаше респектиращо изискана; днес приличаше на лесно наранимо дете и му се стори още по-съблазнителна. Внезапно изпита срам от страданието, което тя бе предизвикала у него. Закопня да намери някакъв начин да й покаже, че може да я подчини. Чувството бе силно почти като любовна страст. Алиена играеше с едно момче, с около три години по-малко от нея. Детето изглеждаше неспокойно и изнервено — играта явно не му харесваше. Уилям забеляза семейна прилика между двамата играчи. Всъщност съперникът й приличаше на Алиена както я помнеше от детството, с чипо носле и къса коса. Това трябваше да е по-малкият й брат Ричард, наследникът на графството.
Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата9 донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.
Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:
— Не, не можеш да направиш това.
Момчето се притесни.
— Защо да не мога?
— Защо е против правилата, глупаче.
— Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.
Алиена кипна.
— Длъжен си да се подчиняваш на правилата!
— Че защо?
— Просто защото си длъжен, затова!
— Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.
Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.
Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.
— Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.
Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.
9
Позната у нас като „дама“ — популярна в Средновековието игра, известна още от римско време — Б.пр.