— Знам, че би трябвало да мисля за чест и за съюзи между фамилии, и всичко останало — каза Алиена. — Но бракът не се свежда само до това. — Като че ли разсъди за миг, преди да стигне до решение. — Може би трябва да ти разкажа за майка си. Тя мразеше баща ми. Баща ми не е лош човек, всъщност е чудесен и аз го обичам, но е ужасно строг и стриктен, и така и не разбра мама. Тя беше мила и чистосърдечна, обичаше да се смее, да разказва истории и да свири музика, но баща ми я направи нещастна. — В очите на Алиена се появиха сълзи, забеляза разсеяно Уилям, но вече мислеше за съобщенията. — Затова и умря тя — защото той не й позволи да бъде щастлива. Знам го. И той го знае, виждаш ли. Точно затова ми обеща да не ме принуждава да се омъжа за човек, когото не харесвам. Сега разбираш ли?
Тези съобщения трябваше да са заповеди, мислеше си Уилям. Заповеди до приятелите и съюзниците на граф Бартоломю, предупреждаваше ги да се готвят за бой. А пратениците са доказателство.
Усети, че Алиена го гледа втренчено.
— Да се омъжиш за човек, когото не харесваш? — повтори той думите й. — Не ме ли харесваш?
Очите й блеснаха от гняв.
— Ти не ме слушаш! Такъв егоист си, че дори за миг не можеш да помислиш за чувствата на друг човек. Последния път, когато дойде тук, какво направи? Говореше и говореше за себе си, и така и не ми зададе един въпрос!
Гласът й се беше извисил до вик и когато спря, Уилям забеляза, че мъжете от другата страна на залата се бяха смълчали и слушаха. Почувства се притеснен.
— По-тихо.
Тя все едно, че не го чу.
— Искаш ли да знаеш защо не те харесвам? Добре, ще ти кажа. Не те харесвам, защото ти липсва изтънченост. Не те харесвам, защото едва можеш да четеш. Не те харесвам, защото се интересуваш само от своите кучета, от своите коне и от себе си.
Джилбърт Котешкото лице и Жак фиц Гийом вече се смееха на глас. Уилям усети, че лицето му почервеня. Онези двама мъже бяха никои, бяха прости рицари, а се смееха на него, на сина на лорд Пърси Хамли. Стана.
— Много добре — каза припряно, опитвайки се да спре Алиена.
Без полза.
— Не те харесвам, защото си егоистичен, скучен и тъп — изрева тя. — Вече всички рицари се смееха. — Не те харесвам, презирам те, мразя те и те ненавиждам. И точно затова няма да се омъжа за теб!
Рицарите завикаха одобрително и заръкопляскаха. Уилям потъна в земята от срам. Смехът им го накара да се почувства дребен, слаб и безпомощен като малко момче, а когато бе малко момче, се плашеше непрекъснато. Обърна гръб на Алиена в опит да овладее изражението на лицето си и да скрие чувствата си. Прекоси помещението колкото се можеше по-бързо и без да побегне, докато смехът зад него се усилваше. Най-сетне стигна до вратата, отвори я рязко и залитна навън. Тръшна я зад гърба си и затича надолу по стъпалата задавен от срам, а заглъхващият звук от презрителния им смях кънтеше в ушите му по целия път през разкаляния двор до портата.
Пътеката от Ърлскасъл до Шайринг пресичаше главния път след около миля. На кръстопътя пътникът можеше да обърне на север за Глостър и да поеме към границата на Уелс, или на юг към Уинчестър и морския бряг. Уилям и Уолтър завиха на юг.
Мъката на младежа беше преляла в гняв. Бе толкова вбесен, че не можеше да проговори. Искаше му се да нарани Алиена и да избие всички онези рицари. Щеше да му хареса да забие меча си във всяка смееща се уста и да го натика във всяко гърло. И беше намислил как да си отмъсти поне на един от тях. Ако се получеше, в същото време щеше да се сдобие с доказателството, което му трябваше. Възможността му носеше жестока утеха.
Но първо трябваше да залови поне един от тях. Щом пътя навлезе в леса, Уилям слезе и тръгна пеша, повел коня си. Уолтър го последва мълчаливо, уважавайки настроението му. Стигнаха до една по-тясна отсечка на пътя и господарят му се спря. Обърна се към слугата и запита:
— Кой е по-добър с нож, ти или аз?
— В близък бой аз съм по-добър — отвърна конярят предпазливо. — Но вие хвърляте по-точно, лорде. — Всички го наричаха „лорде“, когато беше ядосан.
— Предполагам, че можеш да спънеш галопиращ кон и да го накараш да падне?
— Да, с добър и здрав прът.
— Иди намери някое малко дърво тогава, отсечи го и го подкастри, и ще имаш добър здрав прът.
Уолтър се отдалечи.
Уилям поведе двата коня през дърветата и ги върза на една поляна, доста отдалечена от пътя. Смъкна седлата им и взе няколко връзки и каишки от такъмите — достатъчно, за да се овържат ръцете и краката на човек, че дори и да остане малко отгоре. Планът му беше груб, но нямаше време да измисля нещо по-сложно, тъй че трябваше да се надява на най-доброто.