На връщане намери едно здраво парче от дъбов клон. Сух и твърд, от него щеше да се получи хубава тояга.
Уолтър го чакаше с пръта си. Младият мъж избра мястото зад широкия ствол на едно буково дърво край пътеката, където конярят щеше да лежи и да дебне.
— Не замахвай с пръта прекалено рано, иначе конят ще го прескочи — предупреди той. — Но и не го пускай много късно, защото няма да успееш да го спънеш за задните крака. Идеалното е да го напъхаш между предните. И се опитай да забиеш края в земята, за да не може да го изрита встрани.
Уолтър кимна.
— Виждал съм го това.
Уилям се отдалечи на около трийсет крачки назад към Ърлскасъл. Ролята му щеше да е да накара коня да побегне бързо, за да не може да избегне пръта на слугата му. Скри се колкото се може по-близо до пътя. Рано или късно един от пратениците на граф Бартоломю щеше да дойде насам. Надяваше се да е рано. Безпокоеше се дали планът му ще успее и гореше от нетърпение час по-скоро да приключи с тази работа.
„Онези рицари си нямаха представа, докато ми се смееха, че ги шпионирам“, помисли си той и това малко го утеши. „Но един от тях ще го разбере. И тогава ще съжали, че се е смял. Тогава ще съжали, че не е паднал на колене да ми целуне ботушите, вместо да се смее. Ще плаче, ще се моли и ще ме умолява да му простя, а аз само ще го нараня още повече“.
Имаше си и други утешения. Ако планът му подействаше, можеше в крайна сметка да доведе до разгрома на граф Бартоломю и възкресението на Хамли. Тогава всички онези, които им се бяха подигравали заради отменения брак, щяха да треперят от ужас, а някои от тях щяха да претърпят и повече от единия страх.
Поражението на Бартоломю щеше да е и поражението на Алиена, а това бе най-хубавата част. Надутата й горделивост и високомерното й държане щяха да се променят, след като баща й увиснеше на бесилото като изменник. Ако искаше мека коприна и захар тогава, щеше да й се наложи да се омъжи за него, за да ги получи. Уилям си я представи, свита и примирена, как му носи горещи сладкиши от кухнята, вдига глава и го поглежда с онези големи тъмни очи, жадна да го задоволи, надяваща се за ласка, а меките й устни са леко разтворени и молят да бъдат целунати.
Фантазията му бе прекъсната от тропота на конски копита по вкочанената от зимния студ кал на пътя. Той извади ножа си и го премери в дланта си, за да си припомни тежестта и баланса. Беше наточен от двете страни при върха, за да пронизва по-добре. Изправи се, опря гръб на дънера, който го скриваше, стисна ножа за острието и зачака, почти затаил дъх. Беше изнервен. Беше го страх, че може да не улучи или че конят няма да падне, или че ездачът ще убие Уолтър с щастлив удар, тъй че да му се наложи да се бие сам… Нещо го притесни в приближаващия се шум на копита. Видя, че конярят му наднича към него през храстите, притеснен и намръщен: той също го беше чул. Тогава Уилям осъзна какво беше. Имаше повече от един кон. Трябваше да вземе бързо решение. Да нападнат ли двама души? Това щеше да е почти равностоен бой. Реши да ги пропусне и да изчака за самотен ездач. Беше разочароващо, но това бе най-благоразумният ход. Махна с ръка на Уолтър, сочейки му да се отдръпне. Мъжът кимна разбиращо и се прибра зад укритието си.
Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.
Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.
Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.
Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.