Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.
Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.
— Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.
Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.
— Познавам ли те?
— Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.
Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.
— Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.
Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.
— Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?
— Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.
Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.
— Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.
Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:
— Жена ми почина.
— А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.
— Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.
— Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.
— Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.
Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:
— Ще ти дам един фунт сребро за нея.
— Тя не е за продан.
Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.
— Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!
Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.
Уолтър отзад каза тихо, но гласът му стигна до тях:
— Лорде, нямаме време за това.
Уилям кимна с неохота. Трябваше да отведе Джилбърт в имението. Твърде важно бе, за да се бави заради свада за някаква пачавра. Просто трябваше да изтърпи.
Погледна отново малкото семейство — петима дрипави прегладнели несретници, готови да се бият до края с двама яки мъже на коне и с мечове. Не можеше да ги разбере.
— Добре тогава, мрете от глад — изсумтя той.
Срита коня си и препусна напред, а след няколко мига се скри от погледите им.
II
След като се отдалечиха на около миля от мястото, където се бяха натъкнали на Уилям Хамли, Елън попита:
— Може ли да позабавим вече?
Том си даде сметка, че беше наложил убийствена крачка. Беше се уплашил. За малко не се бе стигнало до бой между него и Алфред с двама въоръжени мъже на коне. Нямаше дори оръжие. Беше бръкнал под наметалото за зидарския си чук и тогава си спомни с мъка, че го беше продал преди две седмици за торба овес. Така и не разбра защо Уилям бе отстъпил накрая, но искаше да се отдалечат колкото може повече, преди злото мозъче на младия лорд да е премислило.
Не беше успял да намери работа в палата на Кингсбридж, а и навсякъде другаде, където бе търсил. Имаше обаче една каменна кариера в околностите на Шайринг, а кариерите — за разлика от строежите — наемаха зиме толкова хора, колкото и лете. Разбира се, обичайната работа на Том беше по-майсторска и по-добре платена от каменоделството, но той вече отдавна не се интересуваше от това. Искаше само да нахрани семейството си. Кариерата при Шайринг бе собственост на граф Бартоломю и му бяха казали, че може би ще намери графа в замъка му на няколко мили западно от града.