След като имаше вече и Елън, беше още по-отчаян. Знаеше, че тя бе свързала съдбата си с него от любов и не беше премислила грижливо последствията. Освен това нямаше много ясна представа колко трудно можеше да се окаже за Том да си намери работа. Не беше допуснала възможността да не преживеят зимата, а той не бе разсеял илюзиите й, защото му се искаше да остане с него. Но една жена обикновено бе склонна да постави детето си над всичко останало и Том се страхуваше, че Елън щеше да го напусне.
Бяха заедно вече от седмица: седем дни отчаяние и седем нощи радост. Всяка сутрин Том се будеше щастлив и обзет от оптимизъм. Към края на деня прегладняваше, децата се уморяваха, а Елън помръкваше. Някои дни се нахранваха — като онзи път, когато срещнаха монаха със сиренето, а някои дни дъвчеха изсъхналото на слънце сърнешко месо от запасите на Елън. Беше все едно да ядеш сърнешка кожа, но по-добре от нищо все пак. Ала щом се стъмнеше, лягаха си премръзнали и окаяни и се сгушваха един в друг, за да се топлят. А малко след това започваха да се галят и целуват. В началото Том винаги бързаше да проникне в нея веднага, но тя му отказваше нежно: искаше да си играят и целуват много по-дълго. Започна да го прави по нейния начин и това го замайваше. Проучваше тялото й дръзко, галеше я по места, където никога не бе докосвал Агнес, под мишниците, ушите й и цепката на дупето й. Някои нощи се кикотеха заедно, скрили глави под наметалата си. В други изпитваха много нежност. Една нощ, когато бяха сами в къщата за гости на един манастир и децата заспаха грохнали от умора, тя беше властна и настойчива, заповяда му да й прави разни неща, показа му как да я възбуди с пръстите си и той се подчини, смутен и разпален от безсрамието й. Щом всичко свършеше, потъваха в дълбок и ободряващ сън, а любовта заличаваше ежедневните страхове и ядове.
Вече беше обед. Том прецени, че Уилям Хамли е достатъчно далече и реши да спрат за почивка. Нямаха друга храна, освен сушеното сърнешко. Сутринта обаче си бяха изпросили малко хляб при една самотна селска къща и жената им беше дала ейл в голяма дървена бутилка без запушалка, и им каза да задържат съдината. Елън беше запазила половината ейл за обеда.
Том седна на края на широк стар дъбов пън и тя приседна до него. Отпи дълга глътка от бирата и му я подаде.
— Искаш ли и малко месо?
Той поклати глава и също отпи. Можеше като нищо да я изгълта цялата, но остави малко за децата.
— Запази месото. Може да получим вечеря в замъка.
Алфред надигна бутилката към устата си и я пресуши.
Лицето на Джак посърна, а Марта се разплака. Алфред се подсмихна странно.
Елън погледна Том, а малко след това промълви:
— Не бива да позволяваш на Алфред да прави така.
Том сви рамене.
— По-голям е от тях — трябва му повече.
— Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо.
— Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.
Гласът на Елън стана по-груб.
— Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?
— Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.
Тя поклати глава, видимо изненадана.
— Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.
Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:
— Дай на малките от месото тогава.
Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.
Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.