Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.
Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.
Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.
Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.
Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.
Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.
Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.
— То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.
Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.
— Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.
— Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.
— Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.
— Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.
— О, Господи — прошепна Елън.
Марта избухна в сълзи за втори път този ден.
Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.
Джак я вдигна.
— Мъртва е.
— Какво ти става, Алфред? — каза Елън.
— Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.
Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.
Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.
Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.