Когато най-сетне успя да се измъкне от пазара, се натъкна на приор Филип.
Ниският уелсец стоеше пред него с ръце на кръста и с агресивно издадена напред брадичка. Не беше толкова слаб като някога, а малкото му останала тъмна коса необратимо побеляваше, забеляза Уилям. Вече не изглеждаше прекалено млад за поста си. Сините му очи сега блестяха от гняв.
— Лорд Уилям! — подвикна монахът предизвикателно.
Уилям се откъсна от мисълта за Алиена и си напомни, че има да отправя обвинение срещу Филип.
— Радвам се, че ви срещнах, приор.
— И аз вас — отвърна Филип ядосано, но сянка на съмнение пробяга по лицето му.
— Пазар поддържате тук — каза с обвинителен тон Уилям.
— И какво от това?
— Не вярвам крал Стивън да е давал позволение за пазар в Кингсбридж. Нито който и да е друг крал, доколкото знам.
— Как смеете…
— Аз или някой друг…
— Ти! — надвика го Филип и го прекъсна. — Как смееш да идваш тук и да говориш за позволение — ти, който в последния месец обикаляш из това графство, за да вършиш палежи, грабежи, изнасилвания и поне едно убийство!
— Това няма нищо общо с…
— Как смееш да идваш в манастир и да говориш за позволение! — изрева Филип. Пристъпи напред, размаха пръст на Уилям и конят му заотстъпва настрани боязливо. Гласът на приора бе някак по-пронизващ от неговия и лордът не можеше да вмести и една дума. Тълпа монаси, работници-доброволци и купувачи се струпаха наоколо и ги загледаха между сергиите. Филип беше неумолим. — След онова, което направи, само едно трябва да кажеш тук: „Съгреших, отче!“ Трябва на колене да паднеш в този манастир! За прошка трябва да се помолиш, ако искаш за избегнеш огньовете на ада.
Уилям пребледня. Приказките за ада го изпълваха с неудържим ужас. Опита се отчаяно да прекъсне словесния порой на Филип, като запелтечи:
— Ами твоя пазар? Ами твоя пазар?
Филип все едно, че не го чу. Беше побеснял от възмущение.
— Помоли за прошка за ужасните неща, които си сторил! — извика той. — На колене! На колене или ще гориш в ада!
Уилям бе толкова уплашен, че почти бе готов да повярва, че ще понесе пламъците на ада, ако не коленичи, за да се помоли пред Филип тук и веднага. Знаеше, че е крайно време да иде на изповед, защото бе убил много хора във войната отгоре на греховете, които бе извършил при обиколката си из графството. А ако умреше, преди да се е изповядал? Усети, че се е разтреперил от мисълта за вечните пламъци и дяволите с острите им ножове.
Филип настъпваше към него с изпънат пръст и крещеше:
— На колене!
Уилям обърна коня си и се озърна отчаяно. Тълпата го бе заградила. Рицарите му бяха зад него и гледаха объркано: не можеха да решат как да се справят с духовната заплаха на един невъоръжен монах. Уилям не можеше да понесе повече унижение. След Алиена това вече бе прекалено. Дръпна юздите и накара едрия боен кон да се вдигне застрашително на задните си крака. Тълпата се раздвои пред мощните му копита. Когато предните му крака удариха отново земята, сръга го силно и той се понесе напред. Зяпачите се разпръснаха. Пришпори го още веднъж и препусна в галоп. Пламнал от срам профуча през разтворената порта на манастира с рицарите зад гърба си, подобно на ръмжаща глутница псета, подгонени от метлата на старица.
Уилям изповяда греховете си, ужасен и тръпнещ, на студения каменен под в малкия параклис в епископския палат. Епископ Уейлрън слушаше мълчаливо с изкривено от отвращение лице, докато лордът изреждаше убийствата, побоищата и изнасилванията, с които бе съгрешил. Дори в изповедта си изпитваше ненавист към високомерния епископ с чистичките му бели ръце, сгънати на сърцето му и леко настръхналите лъскави бели ноздри, с които сякаш долавяше нечиста миризма в прашния въздух. Беше истинско мъчение да моли Уейлрън за прошка, но греховете му бяха толкова тежки, че никой обикновен свещеник нямаше да може да ги опрости. Тъй че остана на колене, обзет от страх, докато Уейлрън му отреждаше да пали свещ непрестанно в параклиса на Ърлскасъл, а след това му каза, че греховете му са опростени.
Страхът се вдигна бавно като мъгла.