Излязоха от параклиса в задимената атмосфера на голямата зала и седнаха край огъня. Есента обръщаше на зима и в голямата каменна къща бе студено. Кухненски слуга им донесе топъл хляб с мед и джинджифил. Уилям най-сетне започна да се чувства добре.
После си спомни за другите си проблеми. Синът на Бартоломю, Ричард, посягаше към графството, а Уилям бе твърде обеднял, за да вдигне достатъчно голяма войска, с която да впечатли краля. Беше събрал значителна сума в последния месец, но все още не бе достатъчно. Въздъхна и заговори:
— Онзи проклет монах изпива кръвта на графство Шайринг.
Уейлрън си отчупи от хляба с бледата си дългопръста като птичи крак ръка.
— Чудех се колко време ще ти отнеме, докато стигнеш до този извод.
Разбира се, Уейлрън го бе разбрал много преди него. Беше толкова прозорлив. По-добре беше да не разговарят за това. Но искаше да чуе мнението на епископа по един законов въпрос.
— Кралят изобщо не е разрешавал пазар в Кингсбридж, нали?
— Доколкото знам със сигурност, не е.
— Значи Филип нарушава закона.
Уейлрън сви кокалестите си, загърнати в черно рамене.
— Доколкото това значи нещо, да.
Уейлрън изглеждаше незаинтересован, но Уилям настоя.
— Трябва да бъде спрян.
Уейлрън се усмихна превзето.
— Не можеш да се справиш с него като с крепостник, който е омъжил дъщеря си без разрешение.
Уилям почервеня. Епископът упоменаваше един от греховете, които току-що бе изповядал.
— Как може човек да се справи с него тогава?
Уейлрън помисли.
— Пазарите са прерогатив на краля. В по-мирни времена сигурно щеше лично да се заеме с това.
Уилям се изсмя презрително. Колкото и да беше умен, Уейлрън не познаваше краля толкова добре като него.
— Дори в мирно време нямаше да ми благодари, ако му се оплачех за някакво си незаконно тържище.
— Ами, наместникът му, който решава местните проблеми, е шерифът на Шайринг.
— И какво може да направи той?
— Би могъл да внесе писмено обвинение срещу приората в дворцовия съд.
Уилям поклати глава.
— Точно това е последното, което искам. Съдът ще наложи глоба, приоратът ще я плати и пазарът ще продължи да съществува. Почти все едно да му се даде позволение.
— Бедата е, че всъщност няма основания да се откаже на Кингсбридж да има пазар.
— Как да няма! — възмути се Уилям. — Отнема търговията от пазара в Шайринг.
— Шайринг е на цял ден път от Кингсбридж.
— И хората ще си го извървяват пътя.
Уейлрън отново сви рамене. Уилям забеляза, че го прави, когато е несъгласен.
— Според традицията, човек трябва да хаби до една трета ден за ходене до пазара, една трета ден на пазара и още една трета, за да се върне у дома си. Следователно, един пазар служи на хората ако е на една трета ден път, което се смята за седем мили. Ако два пазара са на повече от четиринайсет мили разстояние един от друг, обхватът им не се застъпва. Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж. Според това правило Кингсбридж има право на пазар и кралят би трябвало да му го даде.
— Кралят прави каквото на него му харесва — кипна Уилям, но беше притеснен. Не беше знаел за това правило. Поставяше приор Филип в по-силна позиция.
— Все едно — каза Уейлрън, — няма да се разправяме с краля, ще се разберем с шерифа. — Помълча намръщен. — Шерифът би могъл просто да заповяда на приората да не поддържа неразрешен пазар.
— Загуба на време — отвърна Уилям пренебрежително. — Кой обръща внимание на заповед, неподкрепена със заплаха?
— Филип би могъл.
Уилям не го повярва.
— Че защо да го прави?
По тънките устни на Уейлрън заигра язвителна усмивка.
— Не съм сигурен дали бих могъл да ти го обясня ясно. Филип вярва, че законът трябва да е върховната власт.
— Глупава идея. Кралят е върховната власт.
— Казах, че едва ли ще го разбереш.
Снизходителната му ирония подразни младия мъж. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън и видя на билото на близкия хълм изкопите, където Уейлрън бе започнал да строи замък преди четири години. Беше се надявал да изплаща строежа от дохода от графство Шайринг. Филип бе осуетил плановете му и сега тревата бе израснала отново върху могилите пръст, а сухата яма бе запълнена с храсти калина. Уилям си спомни, че епископът се беше канил да строи с камъка от кариерата на граф Шайринг. Сега я владееше Филип. Разсъди на глас:
— Ако имах кариерата, можех да я използвам като залог и да заема пари да събера войска.
— А защо не си я върнеш? — запита Уейлрън.
Уилям поклати глава.
— Опитах веднъж.
— И Филип те изигра. Но там вече няма монаси. Можеш да пратиш едно отделение да изгони каменоделците.