Рицарите гониха каменоделците до гората, но сред дърветата конете не можеха да ги стигнат, тъй че обърнаха. Уолтър спря до господаря си и видя мъртвия Жилбер на земята. Прекръсти се и рече:
— Убил е повече хора от мен.
— Няма толкова много като него, че да мога да си позволя да загубя едного заради дребна свада с някакъв проклет монах — каза Уилям с горчивина. — Да не говорим за конете.
— Какъв обрат — измърмори Уолтър. — Тия хора се биха повече от бунтовниците на Робърт от Глостър!
Уилям поклати глава отвратен и огледа отново телата.
— Не знам. За какво, по дяволите, си мислеха, че се бият?
Девета глава
I
Точно след разсъмване, когато повечето братя бяха в криптата за отслужване на утренята, в спалното имаше само двама души: Джони Осем пенса, който метеше пода в единия край на дългото помещение и Джонатан, който си играеше на училище, в другия.
Приор Филип се спря на прага и загледа детето. Беше почти на пет години, будно, уверено момче с детинска сериозност, която очароваше всички. Джони все така го обличаше като мъничък монах. Днес Джонатан се правеше на учителя на послушниците и даваше уроци на въображаема редица ученици.
— Това е грешно, Годфри! — каза той строго на празната пейка. — Никаква вечеря за теб, ако не си научиш гагоите! — Искаше да каже „глаголите“. Филип се усмихна обичливо. Роден син да му беше, едва ли щеше да го обича по-дълбоко. Джонатан бе единственото нещо в живота му, което му носеше чиста неподправена радост.
Детето щурееше като кутре из манастира, галено и глезено от всички монаси. За повечето от тях беше просто галениче, забавна занимавка. Но за Филип и Джони бе нещо повече. Джони го обичаше като майка. А Филип, макар да се стараеше да го крие, се чувстваше като баща на момчето. Самият той бе отгледан от ранна възраст от един добродушен абат и за него бе като че ли най-естественото нещо на света да се отнася по същия начин с Джонатан. Не го гъделичкаше, нито си играеше на гоненица с него като монасите, но му разказваше библейски истории, играеше си с него на броене и държеше Джони под око.
Влезе в стаята, усмихна се на Джони и седна на пейката с въображаемите ученици.
— Добро утро, отче — поздрави тържествено Джонатан. Джони го беше научил да бъде изрядно учтив.
— Би ли искал да тръгнеш на училище? — запита Филип.
— Вече знам латински — похвали се Джонатан.
— Нима?
— Да. Чуй. Омниус плувиус бувиус тувиус номине патри амен.
Филип се постара да не се разсмее.
— Това звучи като латински, но не е съвсем правилно. Брат Озмънд, учителя на послушниците, ще те научи да го говориш вярно.
Джонатан малко се оклюма щом разбра, че в края на краищата не знае латински. Окопити се и каза:
— Все едно. Ама пък мога да тичам много бързо, виж! — И затича колкото му сили държат от единия край на стаята до другия.
— Чудесно — похвали го Филип. — Това наистина е бързо.
— Да… мога още по-бързо…
— Не точно сега — спря го приорът. — Послушай ме малко. Ще ме няма известно време.
— Утре ли ще се върнеш?
— Не, не толкова скоро.
— Другата седмица?
— И тогава не.
Джонатан го загледа объркано. Не можеше да си представи време напред повече от седмица. Поредната загадка.
— Но защо?
— Трябва да видя краля.
— О. — Това също не значеше много за Джонатан.
— И бих искал да ходиш на училище, докато ме няма. Ти би ли желал това?
— Да!
— Вече си почти на пет години. Рожденият ти ден е другата седмица. Дойде при нас в първия ден на годината.
— А откъде дойдох?
— От Господа. Всички неща идват от Господа.
Джонатан знаеше, че това не е отговор.
— Но къде бях преди? — настоя той.
— Не знам.
Джонатан се намръщи. Безгрижното му младо личице изглеждаше смешно, когато се цупеше.
— Трябва да съм бил някъде.
Един ден някой щеше да каже на Джонатан как се раждат бебетата, осъзна Филип. Лицето му се изкриви при мисълта. Е, сега не беше моментът, за щастие. Смени темата.
— Докато ме няма, искам да се научиш да броиш до сто.
— Мога да броя — заяви Джонатан. — Едно-две три-четири пет-шест седем-осем девет-десет единайсе дванайсе тринайсе четринайсе пинайсе шинайсе симнайсе…
— Не е зле — рече Филип. — Но брат Озмънд ще те научи повече. Трябва да седиш кротко в класната стая и да правиш всичко, което той ти каже.