Франсис поклати глава.
— Трудно е да се разбере.
— Мисля, че го разбирам. Бяха наплашени и можеха да избият страха си само като пролеят кръвта на хората, които ги уплашиха. Видях го в очите на мъжете, които убиха баща ни и майка ни. Убиха ги, защото ги беше страх. Но какво може да отнеме страха им?
Франсис въздъхна.
— Мир, справедливост, благоденствие… Трудни за постигане неща.
Филип кимна.
— Е. А ти какво правиш?
— Работя за сина на императрица Мод. Казва се Хенри.
Филип беше чул да говорят за Хенри.
— Що за човек е той?
— Много умен и решителен младеж. Баща му е мъртъв, тъй че сега е граф на Анжу. Освен това е херцог на Нормандия, защото е най-големият внук на стария Хенри, който беше крал на Англия и херцог на Нормандия. И е женен за Елеанор Аквитанска, тъй че сега е херцог и на Аквитания.
— Владее повече територия от краля на Франция.
— Точно така.
— Но що за личност е?
— Образован, работлив, енергичен, неуморен, със силна воля. Със свиреп нрав.
— Понякога съжалявам, че не съм със свиреп нрав — въздъхна Филип. — Кара хората да стъпват на пръсти. Но всички знаят, че винаги съм благоразумен, тъй че никога не ми се подчиняват със същата боязън като на приор, който може да избухне всеки момент.
Франсис се засмя.
— Просто си остани такъв. — Стана отново сериозен. — Хенри ме накара да разбера колко важни са личните качества на краля. Виж Стивън: преценката му е лоша. Решителен е в краткотрайни изблици, след това се отказва. Храбър е до степен на глупост и непрекъснато опрощава враговете си. Хората, които го предават, рискуват много малко: знаят, че могат да разчитат на милостта му. Поради това се бори неуспешно осемнайсет години да наложи властта си над земя, която беше обединено кралство, когато го взе. Хенри вече има повече власт над своите независими преди херцогства и графства, отколкото Стивън е имал някога.
На Филип му хрумна нещо.
— Защо те е изпратил Хенри в Англия?
— Да проуча кралството.
— И какво откри?
— Че тъне в беззаконие и глад, разбито е от бури и опустошено от война.
Филип кимна замислено. Младият Хенри беше херцог на Нормандия, защото бе най-големият син на Мод, която беше единственото законно дете на стария крал Хенри, който беше херцог на Нормандия и крал на Англия.
По силата на тази родословна линия, Хенри можеше също да претендира да бъде крал на Англия.
Майка му имаше същата претенция и й се бяха противопоставили, защото бе жена и защото съпругът й беше анжуец. Но младият Хенри не само беше мъж, но разполагаше с допълнителното предимство, че е едновременно нормандец по майчина линия и анжуец — по бащина.
— Ще се опита ли Хенри да вземе короната на Англия? — попита Филип.
— Зависи от моя доклад — отвърна Франсис.
— А ти какво ще му кажеш?
— Че никога няма да има по-подходящ момент от този.
— Слава Богу.
II
На път за замъка на епископ Уейлрън, граф Уилям се отби в мелницата Кауфорд, негова собственост. Мелничарят, кисел мъж на средна възраст, на име Вулфрик, имаше правото да мели всичкото зърно в единайсет близки села. Като такса задържаше два чувала на всеки двайсет: един за себе си и един за Уилям.
Уилям дойде, за да прибере дължимото му. Обикновено не го правеше лично, но времената не бяха обичайни. В днешно време се налагаше да осигурява въоръжена охрана за всяка кола, караща брашно или каквато и да е храна. За да използва хората си по най-икономичния начин, обикновено взимаше със себе си един-два фургона всеки път, щом тръгнеше да обикаля със свитата си от рицари и събираше каквото може.
Засилването на разбойническите нападения бе неприятен страничен ефект от твърдата му политика спрямо лошите арендатори. Останалите без земя хора често пъти прибягваха към обири. Общо взето не ги биваше повече като крадци, отколкото като земеделци и Уилям беше очаквал, че повечето от тях ще измрат през зимата. В началото очакванията му бяха основателни: разбойниците или нападаха самотни пътници, у които нямаше много за крадене, или правеха зле организирани набези над добре охранявани цели. Напоследък обаче тактиката на разбойниците се беше подобрила. Вече винаги нападаха с поне двойно по-голяма численост от охраната. Идваха, когато плевниците са пълни — знак, че са разузнавали грижливо. Нападенията им бяха внезапни и бързи, а отчаянието им вдъхваше кураж. Само че не се задържаха за бой, а всеки побягваше, щом се докопа до овца, говежди бут, сирене, чувал брашно или кесия сребро. Нямаше смисъл да се гонят, защото се стапяха из горите, разделяха се и бягаха във всички посоки. Някой ги командваше и го правеше точно така, както би го организирал и Уилям.