Филип не беше се привързал особено към Ричард през четирите седмици заедно. Братът на Алиена беше гневлив младеж, който мразеше всичките Хамли, настроен бе отмъстително и говореше все едно, че Филип изпитва същото. Но имаше разлика. Филип мразеше Хамли заради това, което причиняваха на поданиците си: светът щеше да е по-добро място за живеене, ако се отървеше от тях. Ричард нямаше да се почувства добре, докато не надвиеше Хамли: мотивът му бе съвсем егоистичен.
Ричард беше физически силен и смел, винаги готов да се бие. Но в други отношения беше слаб. Объркваше хората си, като понякога се държеше с тях като с равни, а понякога ги третираше като слуги. В кръчмите се опитваше да впечатлява, като черпеше непознати с бира. Преструваше се, че знае пътя, докато всъщност не беше уверен и понякога отклоняваше групата, защото не можеше да признае, че е сбъркал. Докато стигнат до Линкълн Филип бе разбрал, че Алиена струва десет пъти колкото брат си.
Подминаха едно голямо и гъмжащо от кораби езеро. След това прекосиха реката в подножието на хълма, която очертаваше южната граница на същинския град. Линкълн явно се препитаваше главно с корабоплаване. До моста имаше рибен пазар. Минаха през още една охранявана порта, като оставиха зад гърба си обширните предградия и навлязоха в многолюдния град. Тясна, невероятно препълнена улица водеше стръмно нагоре по хълма точно пред тях. Къщите, плътно струпани една до друга от двете страни, бяха изградени отчасти или изцяло от камък, белег за значително богатство. Хълмът бе толкова стръмен, че основният етаж на повечето домове бе над земята в единия край и под повърхността в другия. Пространството отдолу неизменно бе заето от занаятчийска работилница или дюкян. Единствените открити места бяха гробищата до църквите и при всяко от тях имаше пазар: зърно, домашни птици, вълна, кожа и друга стока. Филип и Ричард с малката му свита с мъка си запробиваха път през гъстата тълпа граждани, войници, животни и коли. Филип с изумление забеляза, че под краката му имаше камъни. Цялата улица застлана с камъни! Какво ли богатство трябваше да има тук, помисли си той, за да се положат камъни на улица като в дворец или катедрала. Все пак беше хлъзгаво от сметта и животинската тор, но беше много по-добре от реките от кал, в каквито се превръщаха повечето градски улици зиме.
Стигнаха билото на хълма и минаха през още една порта. Вече навлязоха във вътрешния град и атмосферата изведнъж се промени: стана по-тихо, но много напрегнато. Точно от лявата им страна беше входът към замъка. Внушителната обкована с желязо врата беше здраво залостена. Зад амбразурите на кулата над входа се движеха смътни фигури и стражи в броня патрулираха по зъберите на стената, а слабата слънчева светлина проблясваше по лъскавите им шлемове. Филип ги загледа как крачеха напред — назад. Не говореха помежду си, нямаше шеги и смях, не се навеждаха над балюстрадите да подсвирнат на минаващите долу момичета: бяха изправени, с остри погледи и настръхнали.
Вдясно от него, на не повече от четвърт миля от портата, се виждаше западната фасада на катедралата и Филип моментално разбра, че въпреки близостта й до замъка беше заета от военния щаб на краля. Редица от стражи преграждаше тесния път, който водеше между къщите на канониците към храма. Зад стражите през трите врати на катедралата влизаха и излизаха рицари и войници. Гробището бе превърнато във войнишки лагер с палатките, готварските огньове и конете, пасящи туфите трева. Нямаше никакви монашески постройки: катедралата на Линкълн не се поддържаше от монаси, а от свещеници, наречени „каноници“, които живееха в обикновени градски къщи близо до храма.
Пространството между катедралата и замъка беше празно. Нямаше други хора освен Филип и спътниците му. Изведнъж той осъзна, че са привлекли вниманието на стражите както от страната на краля, така и на часовите на отсрещните бойници. Намираше се на ничия територия между два военни лагера, може би най-опасното място в Линкълн. Озърна се и видя, че Ричард и свитата му вече са продължили напред, тъй че ги последва припряно.
Кралската охрана ги пропусна веднага: Ричард им беше добре познат. Филип се загледа с възхита в западната фасада на катедралата. Имаше невероятно висока входна арка и два допълнителни свода от всяка страна, на половината големина на главния, но все пак внушителни. Приличаше на порта към рая — каквото си беше, в известен смисъл. Веднага реши, че ще поиска високи арки на западния вход на катедралата в Кингсбридж.