Уилям избута трупа от себе си. Когато отново успя да погледне нагоре, видя, че в мелницата са нахлули тълпа дрипави, чорлави и немити мъже, въоръжени с тояги и брадви. Бяха много. Разбра, че е в голяма беда. Селяните ли бяха дошли да спасят Маги? Как смееха! Щеше да има няколко обесени в това село до края на деня. Разгневен се вдигна на крака и посегна за меча си.
Нямаше го. Беше пуснал долу колана си, за да изнасили момичето.
Хю Брадвата, Жерве Грозника и Люис се биеха дивашки срещу огромна тълпа просяци. На пода вече имаше няколко нападали селяни, но въпреки това тримата рицари бавно отстъпваха по гумното. Уилям видя за миг голата Маги, която се хвърли в суматохата към вратата, без да спира да пищи и макар да беше объркан и уплашен, го жегна неудовлетвореното похотливо желание за хубавия й бял задник. После видя, че Вулфрик се бие с един от нападателите. Защо мелничарят се биеше с хора, дошли да спасят жена му? Какво по дяволите ставаше тук?
Объркан, Уилям се озърна за оръжейния си колан. Лежеше на пода почти в краката му. Вдигна го, извади меча и направи три стъпки назад, за да остане далече от боя още за миг. Погледна към свадата и видя, че повечето нападатели изобщо не се биеха — вдигаха чували с брашно и бягаха с тях навън. Започна да разбира. Това не бяха разгневени селяни, дошли да спасяват. Беше нападение отвън. Не ги интересуваше Маги и не бяха знаели, че Уилям е вътре с рицарите си. Искаха само да ограбят мелницата и да свият брашното му.
Ясно беше какви бяха нападателите: разбойници.
Уилям се разгорещи. Това беше шансът му да отвърне на удара на побеснялата им глутница, която тероризираше графството и опразваше хамбарите му.
Рицарите му отстъпваха многократно на брой. Имаше поне двайсет нападатели. Уилям се изуми на куража на разбойниците. Селяците обикновено се пръскаха като пилци пред група рицари, все едно дали ги превъзхождаха с двама или десетима срещу един. Но тези хора се биеха здраво и не се обезкуражаваха, когато паднеше някой от тях. Като че ли бяха готови да умрат, ако се наложеше. Може би беше, защото все едно щяха да умрат, от глад, ако не успееха да откраднат това брашно.
Люис се биеше с двама едновременно, когато трети влезе зад него и го удари с дърводелски чук с желязна глава. Рицарят му се свлече на пода и остана там. Мъжът пусна чука и вдигна меча му. Вече бяха двама рицари срещу двайсет разбойника. Но Уолтър се съвземаше от удара по главата. Извади меча си и влезе в свадата. Уилям също вдигна меча си и се включи.
Четиримата образуваха здрава стена от броня. Разбойниците бяха изтласкани назад, парираха отчаяно бляскащите мечове с тояги и брадви. Уилям започна да мисли, че духът им може би спада и може да се разбягат безредно. Тогава един от тях извика:
— Законния граф!
Беше нещо като боен вик. Подхванаха го други и разбойниците започнаха да се бият по-яростно. Повтарящият се вик „Законния граф, законния граф“ смрази сърцето на Уилям, докато се биеше за живота си. Подсказваше, че командващият тази армия от разбойници се цели в титлата му. Започна да се бие по-настървено, сякаш от тази схватка зависеше бъдещето на графството.
Едва половината разбойници се биеха с рицарите, осъзна той по някое време. Останалите изнасяха брашното. Схватката премина в постоянна размяна на забиване и париране, замахване и отбягване. Като войници, които знаят, че скоро ще прозвучи сигналът за отстъпление, разбойниците започнаха да се бият предпазливо, в отбранителен стил.
Зад сражаващите се нападатели, другите изнасяха последните чували с брашно от мелницата. След това разбойниците заотстъпваха заднешком през вратата от гумното в стаята на къщата. Уилям разбра, че каквото и да станеше тепърва, разбойниците са се измъкнали с повечето брашно. Много скоро цялото графство щеше да знае, че са го ограбили под носа му. Щеше да стане за посмешище. Мисълта толкова го вбеси, че нападна яростно противника си и го прониза с класическо забиване в сърцето.
След това един от нападателите успя да улучи Хю, като го прониза в дясното рамо и го извади от боя. Вече само двама разбойници задържаха на изхода тримата оцелели рицари. Това само по себе си бе унизително. Но след това с колосална наглост единият разбойник махна на другия да се отдръпне. Мъжът се скри, а последният направи крачка назад в единствената стая на къщата на мелничаря.
Само един от рицарите можеше да застане на изхода и да влезе в бой с разбойника. Уилям се устреми напред, избутвайки от пътя си Уолтър и Жерве: искаше го за себе си. Щом мечовете им изтрещяха един в друг, Уилям моментално осъзна, че противникът му не е никакъв обеднял селяк: беше кален в битки воин като самия него. За първи път успя да погледне разбойника в лицето и стъписването му бе толкова силно, че едва не изтърва меча си.