Повечето хора от града чакаха в манастирския двор да излезе момчето епископ. То неизбежно щеше да заповяда на по-старите и по-изтъкнати граждани да свършат някоя черна работа — да донесат дърва за огрев или да изринат кочините. Освен това се държеше важно и надуто, и с това се подиграваше на властниците. Предната година беше накарал сакриста да оскубе едно пиле: беше много смешно, защото сакристът нямаше представа как се прави и навсякъде се разхвърча перушина.
Появи се много тържествено, около дванайсетгодишно момче с дяволита усмивка, облечено в мораво копринено расо и с дървен жезъл в ръцете, яхнал раменете на двама монаси, докато останалите ги следваха. Всички запляскаха с ръце и завикаха. Първото, което направи, бе да посочи към приор Филип и да каже:
— Ти, момко! Иди в конюшнята и изчеткай магарето!
Всички зареваха от смях. Старото магаре беше прочуто със своята опърничавост и никога не го четкаха. Приор Филип отвърна с добродушна усмивка: „Да, милорд епископ“ и тръгна да си изпълни задачата.
— Напред! — заповяда момчето епископ.
Процесията бавно излезе от манастирския двор, с гражданите след нея. Някои хора се криеха и заключваха вратите си от страх да не ги изберат да свършат някоя неприятна задача, но пък така пропускаха забавлението. Цялото семейство на Сали беше дошло: майка й и татко й, брат й Томи, леля Марта и даже чичо Ричард, който се беше върнал у дома неочаквано предната нощ.
Момчето епископ ги поведе първо към пивницата, както беше обичайно. Там поиска безплатна бира за себе си и послушниците. Пивоварят им я поднесе щедро.
Сали се озова седнала на една пейка до брат Ремигий, един от по-старите монаси. Беше висок и недружелюбен човек и тя никога не беше говорила с него преди, но сега той й се усмихна и рече:
— Хубаво е, че чичо ти Ричард се е върнал у дома за Коледа.
— Той ми даде дървено котенце, сам го е издялал в гората — отвърна Сали.
— Много хубаво. Ще остане ли задълго, как мислиш?
Сали се намръщи.
— Не знам.
— Сигурно ще си иде скоро.
— Да. Той живее в гората сега.
— Знаеш ли къде?
— Да. Казва се „Кариерата на Сали“. Това е моето име! — Тя се засмя.
— Така е — отвърна брат Ремигий. — Колко интересно.
След като пиха, момчето епископ каза:
— А сега… Андрю Сакриста и брат Ремигий ще изперат прането на вдовицата Пол.
Сали се захласна от смях и запляска с ръце. Вдовицата Пол беше дебела жена с червено лице, която се препитаваше с пране. За двамата префинени монаси щеше да е ужасно да перат вмирисаните долни ризи и чорапи, които някои хора сменяха веднъж на шест месеца.
Тълпата напусна пивницата и понесе в процесия момчето епископ към едностайната къщичка на Пол до кея. Пол се запревива от смях и още повече почервеня, като й казаха кой ще й изпере прането.
Андрю и Ремигий понесоха тежък кош с мръсно пране от къщата към речния бряг. Андрю отвори коша, а Ремигий с изкривено от отвращение лице заизважда мръсните дрехи. Една млада жена подвикна весело:
— По-внимателно с тая, брате Ремигий, долната ми риза е!
Ремигий се изчерви, а всички се разсмяха. Двамата монаси се стегнаха и започнаха да перат в речната вода, докато хората от града им подвикваха отстрани и ги окуражаваха. Андрю беше ужасно ядосан, забеляза Сали, но на лицето на Ремигий се бе изписало странно задоволство.
На верига от дървения ешафод висеше огромен железен топуз като клуп на бесилка. За топуза беше вързано и въже. Въжето минаваше през макара на правия пилон на ешафода и стигаше до земята, където го държаха двама ратаи. Щом ратаите дръпнаха въжето, топузът се вдигна нагоре и назад, докато се опря до макарата, а веригата се изпъна хоризонтално по рамото на ешафода.
Повечето население на Шайринг стоеше на площада и гледаше.
Мъжете пуснаха въжето. Желязната топка се спусна надолу, люшна се и се блъсна в църковната стена. Разнесе се страхотен грохот, стената се разтърси и Уилям усети труса в земята под краката си. Помисли си за миг колко хубаво щеше да е Ричард да беше прикован на стената точно където удряше топуза. Щеше да го смачка като муха.
Работниците отново издърпаха въжето. Уилям усети, че е затаил дъх, когато желязната топка се спря най-горе. Мъжете пуснаха. Топката се люшна. И този път разби дупка в каменната стена. Хората запляскаха.
Беше гениален механизъм.
Уилям се радваше, че работата напредва на мястото, където щеше да построи новата църква, но днес умът му беше зает с по-важни неща. Огледа наоколо за епископ Уейлрън и го видя застанал до Алфред Строителя. Приближи се до тях и дръпна епископа настрана.