— Какво?
— Виждал си замъци, превземани със страх, хитрост или предателство.
— Аа. Да.
— Което Уилям използва, когато ни отне замъка преди толкова години?
Филип ги прекъсна.
— Времената бяха други. Страната живееше в мира на стария крал Хенри от трийсет и пет години. Уилям изненада баща ви.
— Използва хитрост — процеди Ричард. — Проникна в замъка крадешком, с няколко души, преди да се вдигне тревога. Но приор Филип е прав: в днешно време не можеш да го пробуташ това. Хората са много по-бдителни.
— Бих могла да вляза — отвърна тя убедено, макар страхът да сви сърцето й още докато го изричаше.
— Разбира се, че би могла — ти си жена — каза Ричард. — Но след като влезеш, не би могла да направиш нищо. Точно затова ще те пуснат. Ти си безвредна.
— Престани да бъдеш толкова нагъл — кипна тя. — Убивала съм, за да те защитя и това е повече, отколкото ти си правил за мен, неблагодарно прасе такова, тъй че престани да ме наричаш „безвредна“.
— Добре де, не си безвредна — отвърна той ядосано. — И какво ще направиш, като влезеш в замъка?
Гневът й се изпари. „Какво ще направя?“ помисли си Алиена със страх. „По дяволите, имам поне толкова смелост и хитрост, колкото онази свиня Уилям.“
— Уилям какво направи?
— Задържа моста спуснат и портата отворена достатъчно дълго, за да влезе вътре главната щурмуваща сила.
— Точно това ще направя — заяви Алиена със сърце в гърлото.
— Но как? — попита я Ричард скептично.
Алиена си спомни как бе утешила едно четиринайсетгодишно момиче, уплашено от буря.
— Графинята ми дължи услуга — каза тя. — И мрази съпруга си.
Яздиха цялата нощ: Алиена, Ричард и петдесет от най-добрите му мъже, а на разсъмване стигнаха околностите на Ърлскасъл. Спряха в гората оттатък нивите срещу замъка. Алиена слезе, смъкна наметалото си от фламандска вълна и меките си кожени ботуши, обу чифт дървени обуща и се загърна в грубо селско одеяло. Един от мъжете й подаде кошница с пресни яйца, увити в слама и тя я нахлузи на ръката си.
Ричард я огледа от глава до пети и отбеляза:
— Идеално. Селско момиче, което носи продукти за кухнята на замъка.
Алиена преглътна с усилие. До вчера беше изпълнена с плам и смелост, но сега, когато предстоеше да осъществи плана си, беше уплашена.
Ричард я целуна по бузата.
— Щом чуя камбаната, ще кажа веднъж бавно „Отче наш“ и авангардната група ще тръгне. Ти трябва само да приспиш стражата с лъжливо чувство за сигурност, за да прекосят десет от хората ми нивите и да влязат в замъка, без да вдигнат тревога.
Алиена кимна.
— Само гледай главната група да не се открие преди авангардът да прехвърли моста.
Той се усмихна.
— Аз ще водя главната група. Не се безпокой. И късмет.
— И на теб.
Обърна се и тръгна.
Излезе от дърветата и продължи през откритото поле към замъка, който бе напуснала в онзи ужасен ден преди шестнайсет години. Щом го видя отново, споходи я жив и ужасяващ спомен за онова утро с влажния след бурята въздух и двата коня, препуснали от портата през мокрите от дъжда ниви: Ричард на бойния кон и тя на по-малкия, и двамата смъртно уплашени. Беше отхвърляла случилото, съзнателно го беше забравяла, повтаряла си беше в такт с тропота на конските копита: „Не мога да помня, не мога да помня, не мога, не мога.“ Беше подействало: дълго след това не можеше да си спомни изнасилването, помнеше, че се беше случило нещо ужасно, но така и не можеше да си спомни подробностите. Чак когато се влюби в Джак споменът се беше върнал и толкова я беше ужасил, че не можеше да откликне на любовта му. Слава на Бога, че той беше толкова търпелив. Така бе разбрала, че любовта му е силна — беше се примирил с толкова много и въпреки всичко я обичаше.
Докато се приближаваше към замъка, съживи в ума си някои хубави спомени, за да се успокои. Живяла беше тук като дете, с баща си и Ричард. Бяха богати и живееха безметежно. Беше си играла по крепостната стена с Ричард, промъквала се беше в кухнята да си открадне сладки и беше седяла до татко си на обед в голямата зала. „Не знаех, че съм щастлива“, помисли си тя. „Представа си нямах колко съм щастлива, че няма от какво да се боя.“
„Онези хубави времена ще започнат отново от днес, само да мога да направя това както трябва.“.
Беше заявила убедено: „Графинята ми дължи услуга и тя мрази мъжа си“, но докато яздеха през нощта, беше премисляла всички неща, които можеше да се объркат. Първо, можеше изобщо да не влезе в замъка: можеше да се е случило нещо, което да е вдигнало гарнизона в тревога, стражите можеше да са подозрителни или просто можеше да не извади късмет и да се натъкне на някой упорит страж. Второ, влезеше ли вътре, можеше да не успее да убеди Елизабет да предаде съпруга си. Беше изтекла година и половина, откакто Алиена беше срещнала Елизабет в бурята: с времето някои жени можеха да привикнат и с най-злонравните мъже и графинята можеше вече да се е примирила със съдбата си. Трето, дори Елизабет да беше готова за измяна, можеше да няма нужната власт или кураж, за да направи каквото Алиена искаше. Когато се срещнаха, беше едно уплашено малко момиче и стражата на замъка можеше да откаже да й се подчини.