Отношенията бяха закърпени, но крал Стивън вече не беше много склонен да изслушва жалбите на свети хора, тъй че Филип трябваше да чака. Използваше възможността да се отдава на размишления. Като приор не бе имал много време за това. Сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави в продължение на дълги часове и прекарваше времето си в дълбок размисъл.
По някое време другите в двора започнаха да оставят широко пространство около него, с което започна да се набива на очи, което пък правеше все по-трудно за Стивън да го пренебрегва. Беше потънал дълбоко в разсъждения над висшето тайнство на Троицата на заранта на седмия си ден в Линкълн, когато осъзна, че някой стои точно пред него, гледа го и му говори, и че тази особа бе самият крал.
— С отворени очи ли спиш, човече? — запита Стивън с полунасмешлив, полураздразнен тон.
— Моля да ме извините, милорд. Мислех си — отвърна Филип и се поклони със закъснение.
— Все едно. Искам да ми заемеш дрехите си.
— Какво? — Филип бе толкова изненадан, че забрави за всякакви дворцови етикети.
— Искам да огледам замъка, а ако съм облечен като монах, няма да ме набодат със стрелите си. Хайде — влизай в някой от параклисите и си съблечи расото.
Филип имаше само една долна риза под расото си.
— Но, милорд, в какво да се облека?
— Забравих колко свенливи сте това, монасите. — Стивън щракна с пръсти на един млад рицар наблизо. — Робърт, заеми ми туниката си, бързо.
Рицарят, който говореше с едно момиче, смъкна с бързо движение туниката си, подаде я на краля с поклон, а после направи вулгарен жест на момичето. Приятелите му наоколо се разсмяха и завикаха.
Крал Стивън подаде туниката на Филип.
Шмугна се в малкия параклис на Свети Дънстън, помоли с припряна молитва светията за прошка, след което смъкна расото си и си навлече късополата рицарска червена туника. Беше му много странно: носил беше монашеско облекло от шестгодишен и едва ли щеше да се почувства по-необичайно дори ако се бе облякъл като жена. Излезе и връчи монашеското си расо на Стивън, който бързо го нахлузи през главата.
След това кралят го изуми с думите:
— Ела с мен, ако искаш. Може да ми кажеш за катедралата в Кингсбридж.
Филип се стъписа. Първият му подтик бе да откаже. Някой часови на бойниците на замъка можеше да се изкуси да го простреля, а нямаше да е защитен от духовническото си облекло. Но му се предлагаше възможност да остане съвсем насаме с краля, с много време, за да обясни всичко за кариерата и пазара. Може би никога повече нямаше да получи подобен шанс.
Стивън вдигна своето наметало, пурпурно и с бяла козина на яката и пеша.
— Облечи това. Така ще отклониш стрелбата от мен.
Другите придворни бяха затихнали и гледаха, зачудени какво ще стане.
Кралят му даваше урок, осъзна Филип. Казваше му, че няма работа тук в един военен лагер и че не би могъл да очаква, че ще му се дават привилегии за сметка на хора, които рискуват живота си за своя владетел. Имаше основание. Но Филип съзнаваше, че ако приеме тази гледна точка все едно, че се е върнал и е изоставил всякаква надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара. Трябваше да приеме предизвикателството. Пое си дълбоко дъх и рече:
— Може би Божията воля е да загина, за да спася краля.
След това взе пурпурното наметало и го облече.
От тълпата се чу изненадано мърморене и самият крал Стивън изглеждаше доста изненадан. Всички бяха очаквали Филип да откаже. Сам той моментално съжали, че не е. Но вече се беше обрекъл.
Стивън се обърна и тръгна към северната врата, а Филип го последва. Няколко придворни понечиха да тръгнат с тях, но Стивън ги спря с махване на ръката и с думите:
— Дори монах може да събуди подозрение, ако го придружава целият кралски двор.
Придърпа качулката на монашеското расо над главата си и двамата излязоха вън на гробището.
Скъпото наметало на Филип привличаше любопитни погледи, докато минаваха през лагера: хората го взимаха за барон и бяха озадачени, че не могат да го познаят. Погледите им го накараха да се почувства гузен като някой натрапник. Никой не поглеждаше Стивън.
Не тръгнаха направо към главната порта на замъка, а го заобиколиха през лабиринта от тесни улички и излязоха при църквата „Свети Павел при портите“ срещу североизточния му ъгъл. Стените му бяха построени върху масивен земен вал и обкръжени от сух ров. Имаше ивица открито пространство между брега на рова и най-близките сгради. Стивън излезе на тревата и закрачи на запад, като оглеждаше западната стена на замъка и се задържаше до задните стени на къщите по външния край на откритата ивица. Филип тръгна с него. Кралят го накара да върви от лявата му страна, между него и замъка. Ясно беше, че откритата зона служи, за да могат стрелците на бойниците точно да прострелят всеки, който се приближи до стените. Филип не се боеше от смъртта, но от болката го беше страх и главната мисъл, която се въртеше в ума му, бе точно колко боли от една стрела.