Беше революционна идея — да построи големи укрепващи елементи на място, където щяха да са ясно видими. Но част от новия стил бе в това да се покаже как се крепи зданието.
Все едно, инстинктът му подсказваше, че е правилно.
Колкото повече мислеше за това, толкова повече му харесваше. Видя в ума си храма от запад. Полуарките щяха да приличат на криле на ято птици, всички в редица и готови да полетят. Не беше нужно да са масивни. Стига да се направеха добре, можеха да са тънки и изящни, леки и същевременно силни, също като птиче крило. Крилати контрафорси, помисли си Джак. За храм, толкова лек, че би могъл да полети.
„Чудно“, помисли си той. „Чудно дали ще се получи.“
Внезапен порив на вятъра го извади от равновесие. Залитна на ръба на покрива. За миг си помисли, че ще падне и ще се пребие. След това се укрепи и отстъпи от ръба с разтуптяно сърце.
Бавно и предпазливо тръгна по покрива към вратата на куличката и заслиза надолу.
II
Работата на църквата в Шайринг беше спряла напълно. Приор Филип се улови, че изпитва леко злорадство заради това. След като толкова пъти беше гледал отчаяно изоставен строеж, това, че същото е сполетяло враговете му, неволно го зарадва. Алфред Строителя бе имал време само да събори старата църква и да положи основите на новия канцел, преди Уилям да бъде свален и паричният поток да пресъхне. Каза си на ум, че е грешно да се радва за разрушаването на църква. Само че явно беше Божия воля катедралата да се построи в Кингсбридж, а не в Шайринг — лошата съдба, сполетяла проекта на Уейлрън, изглеждаше много ясен знак за Божиите намерения.
След като най-голямата църква на града беше съборена, графският съд се провеждаше в голямата зала в замъка. Филип подкара нагоре по хълма с Джонатан до себе си. Беше го направил свой личен помощник в преустройството, последвало отстъпничеството на Ремигий. Филип беше потресен от вероломството на Ремигий, но също така се беше зарадвал, че му се махна от очите. Откакто го беше надвил в избора, Ремигий беше като трън в петата му. След заминаването му приоратът се бе превърнал в много по-добро място за живеене.
Милий беше новият помощник-приор. Само че продължаваше да изпълнява ролята си на ковчежник и имаше на подчинение трима души в съкровищницата. След като Ремигий си бе отишъл, никой не можеше да проумее какво е вършил по цял ден.
Филип изпитваше дълбоко удовлетворение от работата си с Джонатан. С удоволствие му обясняваше как се ръководи манастирът, образоваше го в светските порядки и му показваше как най-добре да се оправя с хората. Като цяло младежът беше харесван, но можеше да е дразнещ понякога и лесно можеше да накара неуверени в себе си хора да се наежват. Трябваше да се научи, че тези, които се държаха с него враждебно, го правеха от слабост. Виждаше враждебността и реагираше ядосано, вместо да види слабостта и да вдъхне увереност.
Джонатан притежаваше бърз ум и често пъти изненадваше Филип с бързината, с която схващаше нещата. Филип понякога се улавяше в греха на гордостта, щом си помислеше колко много прилича младежът на него.
Днес беше взел Джонатан със себе си, за да го научи как действа графският съд. Филип щеше да помоли шерифа да нареди на Ричард да отвори кариерата за приората. Беше съвсем сигурен, че Ричард е нарушил закона. Новият закон за връщането на собствеността на тези, които са я притежавали по времето на стария крал Хенри, не засягаше правата на приората. Целта му беше да позволи на херцог Хенри да замени графовете на Стивън със свои и така да възнагради хората, които го бяха подкрепили. Очевидно не беше замислен да се прилага за манастири. Филип беше убеден, че ще спечели делото, но имаше един неизвестен фактор: старият шериф беше умрял и лицето, което трябваше да го замени, щеше да бъде обявено днес. Никой не знаеше кой ще е той, но всички допускаха, че постът ще бъде даден на един от тримата или четирима най-изтъкнати граждани на Шайринг: Дейвид Търговеца, продавача на коприна; Рийс Уелсеца, свещеника, който беше работил в кралския двор; Джайлс Лъвското сърце, рицар с поземлени владения край града или Хю Копелето, незаконния син на епископа на Солсбъри. Филип се надяваше да е Рийс, не защото му беше земляк, а защото вероятно щеше да направи услуга на църквата. Но не се притесняваше особено: смяташе, че всеки от тези четиримата щеше да отсъди в негова полза.