Всичко това бе част от изпитанието, реши Филип. Това, че го караше да стои на откритото с гръб към множеството стрелци. Избърса чело с кожения маншет на кралското наметало.
— Милорд кралю, всяка неделя в Кингсбридж идват хора от цялата околност на поклонение, а и за да дадат доброволен труд на строежа на катедралата. Когато започнахме, идваха предприемчиви мъже и жени да продават месеници, вино, шапки и ножове на доброволците. Та постепенно се разрасна в пазар. И сега ви моля да го разрешите.
— Ще платиш ли за позволението си?
Филип знаеше, че заплащането е обичайно. Но също тъй знаеше, че за Църквата би могло и да се заобиколи.
— Да, милорд, ще платя. Освен ако пожелаете да ни дадете позволението без заплащане, заради висшата слава Господня.
Стивън за първи път го погледна право в очите.
— Ти си смел човек, да стоиш тук с врага зад теб и да се пазариш с мен.
Филип отвърна със също толкова откровен поглед.
— Ако Бог реши, че животът ми е свършил, нищо не може да ме спаси. — Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. — Но ако Бог иска да продължа да живея и да построя катедралата Кингсбридж, десет хиляди стрелци не могат да ме поразят.
— Добре казано! — отбеляза Стивън, потупа го по рамото и зави към катедралата.
Прималял от облекчение, Филип тръгна до него и с всяка стъпка по-далече от замъка се чувстваше все по-добре. Изглежда бе минал изпитанието. Но беше важно да получи недвусмислено обещание от краля, който всеки момент щеше отново да се стопи сред тълпата придворни. Щом минаха през редицата от стражи, Филип събра целия си кураж и каза:
— Милорд кралю, ако благоволите да напишете писмо до шерифа на Шайринг…
Прекъснаха го. Един от графовете притича видимо притеснен и заговори:
— Робърт от Глостър идва насам, милорд кралю.
— Какво? Колко далече е?
— Близо. На един ден най-много…
— Защо не съм предупреден? Поставил съм хора навсякъде!
— Дойдоха от Фосуей, после свиха от пътя, за да подходят през откритото поле.
— Кой е с него?
— Всички графове и рицари на негова страна, които са загубили земите си в последните две години. Ранулф от Честър също е с него…
— Естествено. Измамното псе.
— Взел е всичките си рицари от Честър и цяла шайка диви уелсци.
— Колко са всичко?
— Към хиляда.
— По дяволите. Повече, отколкото имаме ние.
Междувременно наоколо се бяха събрали няколко барона и един от тях заговори:
— Милорд, ако идва през полето, ще трябва да прехвърли реката при борда…
— Добро разсъждение, Едуард! — каза Стивън. — Вземи хората си долу при борда и виж дали ще можете да го задържите. Ще ти трябват и стрелци.
— Колко далече са в момента, знае ли някой? — попита Едуард.
Първият граф отвърна:
— Много близо, според съгледвача. Може да стигнат брода преди вас.
— Тръгвам веднага — заяви Едуард.
— Браво, истински мъж! — Крал Стивън стисна десницата си в юмрук и го плесна в лявата длан. — Най-после ще срещна Робърт от Глостър на бойното поле. Жалко, че нямам повече мъже. Все пак, предимство от стотина души не е много.
Филип слушаше всичко това в мрачно мълчание. Сигурен беше, че е на ръба да получи съгласието на Стивън. Умът на краля вече бе зает с друго. Но Филип не бе готов да се предаде. Все още носеше пурпурното кралско наметало. Смъкна го от раменете си и го подаде с думите:
— Може би трябва да се върнем в ролите си, милорд кралю.
Стивън кимна разсеяно. Един придворен пристъпи зад него и му помогна да смъкне монашеската одежда. Филип му подаде наметалото и рече:
— Милорд, като че ли бяхте благоразположен към молбата ми.
Стивън като че ли се подразни, че му се напомня. Наметна дрехата си и понечи да заговори, когато се чу нов глас:
— Милорд кралю!
Филип позна гласа. Сърцето му изстина. Обърна се и видя Уилям Хамли.
— Уилям, момчето ми! — възкликна кралят с цялата сърдечност, която показваше към биещите се на негова страна мъже. — Пристигна точно навреме!
Уилям се поклони.
— Милорд, довел съм петдесет рицари и двеста души от графството ми.
Надеждите на Филип се разпръснаха на прах.
Стивън видимо се зарадва.
— Какъв добър мъж си! — каза той топло. — Това ни дава предимство над врага!
Прегърна Уилям през раменете и двамата влязоха в катедралата.
Филип остана на място, загледан след тях. Беше убийствено близо до успеха, но в крайна сметка войската на Уилям струваше повече от някаква справедливост. Придворният, помогнал на краля да съблече монашеската одежда, подаде расото на Филип. Взе го мълчаливо. Слугата тръгна след кралската свита и влезе в катедралата. Приорът облече дрехата си. Беше горчиво разочарован. Вдигна очи към трите огромни сводести входа на катедралата. Беше се обнадеждил, че ще построи такива сводове в Кингсбридж. Но крал Стивън бе взел страната на Уилям Хамли. Кралят се бе озовал пред недвусмислен избор: справедливата кауза на Филип или предимството от войската на Уилям. И се беше провалил в изпитанието си.