— Помня това — рече Джак. — Гледах, когато той слезе с тебе на ръце.
— Той ми спаси живота — промълви Джонатан с почуда.
— А след това се погрижи за другите — допълни Джак.
— Наистина ме обичаше.
На Джак му хрумна нещо.
— Това ще е важно за делото на Филип, нали?
— Бях забравил за това. Да, разбира се. Боже Господи!
— Но имаме ли неопровержимо доказателство? — зачуди се Джак. — Аз видях бебето и свещеника, но не съм видял с очите си донасянето на бебето в скита.
— Франсис го е направил. Но Франсис е брат на Филип, тъй че свидетелството му е невалидно.
— В онази сутрин майка ми и Том се отделиха от нас — напрегна Джак паметта си. — Казаха, че ще идат да потърсят свещеника. Обзалагам се, че са отишли до скита, за да се уверят, че бебето е добре.
— Ако тя го каже пред съд, това наистина ще натежи — въодушеви се Джонатан.
— Филип я смята за вещица — подчерта Джак. — Дали ще й позволи да свидетелства?
— Бихме могли да го убедим. Но тя също го мрази. Дали ще свидетелства?
— Не знам — отвърна Джак. — Да я попитаме.
— Разврат и семейственост? — извика майката на Джак. — Филип? — И избухна в смях. — Това е повече от нелепо!
— Мамо, това е сериозно — каза Джак.
— Филип не би могъл да развратничи, дори да го пъхнеш в каца с три курви вътре. Няма да знае какво да прави!
Джонатан я гледаше притеснено.
— Приор Филип е в сериозна беда, колкото и да е нелепо обвинението.
— А защо да помагам на Филип? Нищо добро не ми е дал, само ми разби сърцето.
Джак се беше страхувал точно от това. Майка му така и не бе простила на Филип затова, че я раздели с Том.
— Филип направи същото и на мен, каквото и на теб. Щом аз мога да му простя, можеш и ти.
— Не съм от прощаващите.
— Не го прави заради Филип, тогава. Направи го заради мен. Искам да продължа строенето в Кингсбридж.
— Защо? Църквата е завършена.
— Иска ми се да съборя канцела на Том и да го пресъградя в новия стил.
— О, Боже…
— Майко. Филип е добър приор, а когато си отиде, ще го поеме Джонатан… ако дойдеш в Кингсбридж и кажеш истината пред съда.
— Мразя съдилищата — отвърна тя. — Никога нищо добро не идва оттам.
Беше влудяващо. Тя държеше ключа на делото на Филип: можеше да гарантира оправдаването му. Но беше упорита старица. Джак сериозно се уплаши, че няма да може да я убеди.
Реши да се опита да я склони с ужилване.
— Май ще е много дълъг път за годините ти — подхвърли той хитро. — Колко станаха вече — шейсет и осем ли?
— Шейсет и две, и не се опитвай да ме провокираш — сопна се тя. — По-здрава съм от тебе, момченце.
Би могло и да е вярно, каза си Джак. Косата й беше побеляла като сняг и лицето й бе силно набръчкано, но изумителните й златни очи виждаха все така добре: още щом видя Джонатан, беше разбрала кой е и рече:
— Е, няма нужда да ми казваш защо си тук. Разбрал си откъде си дошъл, нали? Боже Господи, висок си като баща си и си почти толкова едър.
И си беше също толкова независима и упорита като някога.
— Сали е като теб — каза Джак.
Остана доволна. Усмихна се.
— Нима? В какъв смисъл?
— С магарешкия си инат.
— Ха. — Майка му го погледна сърдито. — Значи ще е добре.
Джак реши, че ще е по-добре да помоли.
— Мамо, моля те… ела с нас в Кингсбридж и кажи истината.
— Не знам — отвърна тя.
— Искам да ви помоля нещо друго — каза Джонатан.
Джак се зачуди какво предстои. Боеше се Джонатан да не каже нещо, което да я настрои враждебно: беше лесно обидчива, особено що се отнася до духовници. Затаи дъх.
— Бихте ли могла да ми покажете къде е погребана майка ми? — запита Джонатан.
Джак въздъхна тихо. Нищо лошо нямаше в това. Всъщност, Джонатан едва ли можеше да измисли нещо, което повече да я умилостиви.
Тя веднага заряза презрителното си отношение и отвърна:
— Разбира се, че ще ти покажа. Напълно сигурна съм, че ще мога да намеря мястото.
Джак не беше склонен да губят време. Процесът щеше да започне утре сутринта, а ги чакаше дълъг път. Но усети, че е по-добре да остави съдбата да реши.
— Искаш ли да идем сега? — попита майка му Джонатан.
— Да, моля ви, ако е възможно.
— Добре.
Тя стана, взе една къса пелерина от заешка кожа и я метна на раменете си. Джак понечи да й каже, че ще й е много топло с това, но се сдържа: на старите хора винаги им беше по-студено.
Напуснаха пещерата с миризмата на спарени ябълки и дървесен дим, и се провряха през гъстите храсти, които я скриваха, за да излязат на слънцето. Майка му тръгна, без да се колебае. Джак и Джонатан развързаха конете си и поеха след нея. Налагаше се да ги водят, защото теренът бе твърде обрасъл за яздене. Джак забеляза, че майка му вървеше по-бавно от някога. Не беше толкова здрава, колкото се изкарваше.