— Никой не знаеше защо е затворник, а най-малкото той самият. Но дойде моментът, когато той бе освободен и му дадоха скъпоценен потир, може би като възмездие за годините, през които беше несправедливо затворен. Той не искаше драгоценния потир, разбира се: нямаше никаква полза от него, а беше твърде скъп, за да се продаде на пазар. Остави го в старата катедрала тук, в Кингсбридж. Но скоро след това бе задържан — от Уейлрън Бигод, който бе тогава обикновен селски свещеник, низш, но с амбиции — и чашата мистериозно се появи отново в торбата на Джак. Джак Шеърбърг беше лъжливо обвинен в кражба на потира. Осъден по клетвите на трима души: Уейлрън Бигод, Пърси Хамли и приор Джеймс от Кингсбридж. И беше обесен.
Съдът затихна за миг стъписан, а после Филип запита:
— Как научи за всичко това?
— Аз бях единственият приятел на Джак Шеърбърг и той беше бащата на моя син, Джак Джаксън, майстора строител на тази катедрала.
Вдигна се врява. Уейлрън и Питър се опитваха да заговорят едновременно, но никой от двамата не бе чут от изумения ропот на събраните духовници. Бяха дошли за представление, но изобщо не очакваха това.
Най-сетне Питър успя да се наложи.
— Защо трима почитащи закона граждани биха скроили лъжливо обвинение срещу невинен чужденец? — попита той скептично.
— За изгода — отвърна Елън. — Уейлрън Бигод бе направен архидякон. На Пърси му бе дадено имението Хамли и още няколко села, и стана имотен човек. Не знам каква награда бе получена от приор Джеймс.
— Аз мога да отговоря на това — чу се нов глас.
Филип се озърна изумен: заговорилият беше Ремигий. Вече бе много над седемдесетте, белокос и имаше обичая да говори несвързано. Но сега, щом се изправи с помощта на тоягата, очите му блестяха и изражението му бе живо. Рядкост беше да го чуе човек да говори публично: след падението си и завръщането си в манастира бе живял кротък и смирен живот. Филип се зачуди какво предстои. Чия страна щеше да вземе Ремигий? Щеше ли да се домогне до последната възможност да промуши в гърба стария си враг?
— Аз мога да ви кажа каква награда получи приор Джеймс — заговори Ремигий. — На приората бяха дадени селата Нортуолд, Саутуолд и Хъндридейкър, а към тях и гората Олдийн.
Филип беше слисан. Възможно ли бе наистина старият приор да е дал лъжесвидетелство под клетва заради няколко си села?
— Приор Джеймс така и не беше добър стопанин — продължи Ремигий. — Приоратът бе затруднен и той помисли, че допълнителният доход ще ни помогне да се измъкнем. — Ремигий помълча за миг, след което добави язвително: — Донесе малко добро и много вреда. Доходът бе полезен за известно време, но приор Джеймс така и не възвърна самоуважението си.
Заслушан в Ремигий, Филип си спомни прегърбената покрусена фигура на стария приор и най-сетне разбра страданието му.
— Джеймс — продължи Ремигий, — всъщност лично не беше излъгал под клетва, защото се закле само, че потирът е собственост на приората. Но знаеше, че Джак Шеърбърг е невинен и все пак го премълча. Съжаляваше за това мълчание до края на живота си.
И още как, помисли си Филип. Подкупничеството бе ужасен грях за един монах. Свидетелството на Ремигий потвърждаваше разказа на Елън и изобличаваше Уейлрън.
Ремигий продължаваше да говори:
— Някои от по-старите тук днес ще си спомнят какво представляваше приоратът преди четирийсет години: занемарен, безпаричен, западнал, деморализиран. Беше така, защото бремето на вината тежеше над приора. На смъртния си одър той накрая изповяда греха си пред мен. Аз исках… — Ремигий прекъсна. Храмът бе затихнал в очакване. Старият мъж въздъхна и продължи: — Аз исках да заема поста му и да поправя щетите. Но Бог избра друг човек за тази задача. — Отново замълча и старческото му лице се сгърчи болезнено, докато се мъчеше да довърши. — Бих казал: Бог избра по-добър човек. — И се смъкна на мястото си.
Филип беше стъписан, смутен и изпълнен с благодарност. Двама стари врагове, Елън и Ремигий, го бяха спасили. Разкритията на тези стари тайни го караха да се чувства все едно, че бе живял с едно затворено око. Епископ Уейлрън беше посинял от гняв. Трябваше да се е чувствал сигурен, че е в безопасност след всичките тези години. Беше се надвесил над Питър и говореше в ухото на архидякона, докато публиката бръмчеше оживено.
Питър се изправи и викна:
— Тишина! — Храмът затихна. — Този съд се закрива!
— Чакайте малко! — Беше Джак Джаксън. — Не може така! — заговори разпалено. — Искам да знам защо!