Без да обърне внимание на Джак, Питър се отправи към вратата, водеща към портиците и Уейлрън го последва.
Джак тръгна след тях.
— Защо го направи? — извика той по Уейлрън. — Излъгахте под клетва и един човек умря — така ли ще излезете сега оттук без повече дума?
Уейлрън гледаше право напред пребледнял, стиснал устни, с едва сдържан гняв, изписан на лицето му. Докато излизаше през вратата, Джак изрева:
— Отговори ми, лъжлив, покварен, долен страхливецо! Защо уби баща ми?
Уейлрън излезе от църквата и вратата се затръшна зад него.
Осемнадесета глава
I
Писмото от крал Хенри пристигна, докато монасите бяха на катедрален съвет.
Джак бе построил голям нов катедрален съвет, за да побира сто и петдесет монаси — най-големия брой за един манастир в цяла Англия. Кръглата сграда имаше каменен сводест таван и стъпаловидни тераси, по които братята да сядат. Монашеските служители седяха на каменни пейки около стените, малко над нивото на останалите. А Филип и Джонатан имаха изваяни каменни тронове до стената срещу вратата.
Млад монах четеше седемнайсетата глава от „Правилото на Свети Бенедикт“.
— Шестото стъпало на смирение е достигнато, когато един монах е доволен от всичко, що е оскъдно и низше… — Филип осъзна, че не знаеше името на монаха, който четеше. Дали бе защото остаряваше, или защото манастирът бе толкова голям? — Седмото стъпало на смирение е достигнато, когато човек не само признава с езика си, че е най-долен и низш спрямо други, но и го вярва най-дълбоко в сърцето си.
Филип знаеше, че все още не бе достигнал до това стъпало на смирение. Беше постигнал много в своите шейсет и две години и го бе постигнал с кураж, решителност и използвайки мозъка си. И трябваше непрекъснато да си напомня, че същинската причина за успеха му бе, че се радваше на помощта на Господа, без Когото всичките му усилия щяха да са всуе.
До него Джонатан мърдаше неспокойно в стола си. Джонатан имаше още повече проблеми с добродетелта на смирението от Филип. Арогантността бе порокът на добрите водачи. Младият мъж бе готов да поеме приората веднага и беше нетърпелив. Беше говорил с Алиена и жадуваше да опита новите й земеделски техники като орането с коне и засяването на грах и овес върху част от оставената на угар земя. Беше съвсем същото като гледането на овце за вълна преди трийсет и пет години, помисли си Филип.
Знаеше, че трябва да отстъпи и да остави на Джонатан да се заеме с приората. Редно беше самият той да прекара сетните си години в молитва и размисъл. Често пъти бе препоръчвал същото на други. Но сега, когато вече бе достатъчно стар, за да се отдръпне, перспективата го ужасяваше. Живот в молитва и съзерцание щеше да го подлуди.
Само че Джонатан нямаше да чака вечно. Господ му беше дал уменията да ръководи голям манастир и той не смяташе да пропилява дарованията си. Беше посетил много абатства през годините и си бе създал добро впечатление накъде вървят. Скоро някой ден, щом починеше някой абат, монасите щяха да помолят Джонатан да се яви на избор и за Филип щеше да е трудно да му откаже позволение.
Младият монах, чието име Филип не можеше да си спомни, тъкмо довършваше главата, когато на вратата се почука и портиерът влезе. Брат Стивън, циркуиторът, го погледна намръщено: не биваше да безпокои монасите на катедралния съвет. Циркуиторът отговаряше за дисциплината и като всички такива мъже се придържаше строго към правилата.
Портиерът зашепна силно:
— Има пратеник от краля!
Филип се обърна към Джонатан.
— Ще се погрижиш, нали? — Пратеникът щеше да настои да връчи писмото на старши монашески служител. Джонатан излезе. Всички монаси си шепнеха. Филип заяви твърдо: — Ще продължим със заупокойната.
Докато започваха молитвите за мъртвите, той се замисли какво ли имаше да каже вторият крал Хенри на приората Кингсбридж. Едва ли щеше да е добра новина. Хенри беше скаран с Църквата от шест дълги години. Спорът бе започнал заради юрисдикцията на църковните съдилища, но упоритостта на краля и ревността на архиепископа на Кентърбъри, Томас Бекет, бяха осуетили компромиса и противоречието се беше разраснало до криза. Бекет бе принуден да се оттегли в изгнание.
За жалост английската Църква не беше единодушна в подкрепата си към него. Епископи като Уейлрън взимаха страната на краля, за да си спечелят кралското благоволение. Само че папата оказваше натиск над Хенри да сключи мир с Бекет. Може би най-лошото последствие от целия спор бе в това, че нуждата на Хенри да спечели подкрепа в английската Църква даваше на алчни за власт епископи като Уейлрън още по-голямо влияние в кралския двор. Точно заради това на Филип едно писмо от краля му изглеждаше още по-злокобно от обичайното.