— Дошъл съм да се видя с вас, защото всичко, което сме постигнали, е подложено на изпитание от краля.
— Искам да чуя всичко за това, веднага — каза Томас. — Елате в стаята ми.
Обърна се и излезе.
Филип го последва, зарадван и същевременно притеснен.
Томас го отведе в по-малка стая. Имаше скъпо легло от кожа и дърво, застлано с тънки ленени чаршафи и везана покривка, но Филип видя също така тънка постелка, навита на руло в ъгъла и си спомни приказките, че Томас никога не използва луксозните мебели, предлагани му от домакините. Спомни си своето уютно легло в Кингсбридж и го жегна чувства за вина, че дреме в удобство, докато архиепископът на цяла Англия спи на пода.
— Като стана дума за катедрали — заговори Томас, — какво мислите за Сенс?
— Удивителна е — отвърна Филип. — Кой е майсторът строител?
— Уилям от Сенс. Надявам се да го привлека в Кентърбъри някой ден. Седнете. Разкажете ми какво става в Кингсбридж.
Филип му разказа за епископ Уейлрън и архидякон Питър. Томас изглеждаше дълбоко заинтригуван и зададе няколко проницателни въпроса. Освен чара си притежаваше и остър ум. Нужни му бяха и двете, за да се издигне до сан, от който да може да обезсилва волята на един от най-силните крале, които Англия бе имала някога. Според мълвата, под архиепископското расо Томас носеше груба власеница. А под красивата външност, напомни си Филип, се криеше желязна воля.
Щом разказът му свърши, Томас го погледна мрачно и заяви:
— Това не може да се допусне.
— Наистина. — Твърдият тон на Томас беше окуражаващ. — Можете ли да го спрете?
— Само ако бъда възстановен в Кентърбъри.
Не на този отговор се беше надявал Филип.
— Но не можете ли да напишете на папата, още сега?
— Ще го направя. Днес. Папата няма да признае Питър за архиепископ на Кингсбридж, обещавам ви. Но не можем да го спрем да се настани в епископския палат. И не можем да назначим друг.
Филип бе стъписан и обезсърчен от категоричността на Томас. През целия път дотук бе подхранвал надеждата, че Томас ще стори онова, което за него бе непосилно и че ще измисли начин да обезсили кроежите на Уейлрън. Но гениалният Томас също бе затруднен. Единственото, което можеше да предложи, бе надеждата, че ще бъде възстановен в Кентърбъри. Тогава, разбира се, щеше да има властта да наложи вето над епископските назначения. Филип попита унило:
— Има ли някаква надежда да се върнете скоро?
— Някаква, да. Стига да сте оптимист — отвърна Томас. — Папата е съставил мирен договор и настоява аз и Хенри да се съгласим с него. Условията са приемливи за мен: договорът ми дава онова, което отстоявах. Хенри заявява, че е приемлив за него. Настоял съм той да демонстрира искреността си, като ми даде целувката на мира. Той отказва. — Докато говореше, гласът на Томас се промени. Естественото повишаване и спадане на тона в разговора се изравни и стана настойчиво монотонен. Цялата живост се стопи от лицето му и той придоби облика на свещеник, изнасящ проповед за себеотрицанието пред безразсъдно паство. Филип прочете на лицето му упоритостта и гордостта, които му бяха давали сила за борба през всичките тези години. — Отказът на краля от целувката на мира е знак, че възнамерява да ме подлъже да се върна в Англия и след това да се отрече от условията на споразумението.
Филип кимна. Целувката на мира, която бе част от ритуала на литургията, бе символът на доверие и никой договор, от брачен до мирен, не беше пълен без нея.
— Какво мога да направя аз? — отправи той въпрос, колкото към Томас, толкова и към себе си.
— Върни се в Англия и подеми кампания за мен — каза Томас. — Напиши писма до своите колеги приори и абати. Прати делегация от Кингсбридж до папата. Направи петиция пред краля. Изнасяй проповеди в прочутата си катедрала и кажи на хората от графството, че техният най-висш духовник е пропъден от техния крал.
Филип кимна. Нищо такова нямаше да направи. Томас му казваше да се влее в съпротивата против краля. Това можеше да укрепи донякъде духа на архиепископа, но нямаше да донесе нищо за Кингсбридж.
Имаше по-добра идея. Щом Хенри и Томас бяха толкова близки, може би нямаше да е чак толкова трудно да бъдат тласнати един към друг. Може би тук би могло нещо да се постигне. Идеята възбуди оптимизма му. Вероятността беше нищожна, но нямаше какво да губи.
В края на краищата спореха само за една целувка.
Филип беше потресен, когато видя колко се е състарил брат му.
Косата на Франсис бе посивяла, имаше торбички под очите си и кожата на лицето му изглеждаше изсушена. Само че беше на шейсет години, тъй че може би не бе изненадващо. И изглеждаше бодър, с весели очи.