Срещнаха се на хубава морава край една река на границата между Нормандия и кралство Франция, недалече от градовете Фретевал и Виви-льо-Рей. Крал Хенри вече бе там с антуража си, когато Томас пристигна с архиепископ Уилямс от Сенс. Филип, в свитата на Томас, зърна брат си Франсис с краля в другия край на полето.
Хенри и Томас бяха стигнали до споразумение — поне на думи.
И двамата бяха приели компромиса, според който целувката на мира щеше да се даде на помирителна литургия, след като Бекет се върне в Англия. Само че примирието щеше да се сключи едва след като двамата се срещнеха.
Томас подкара коня си към средата на моравата, оставяйки хората си назад и Хенри направи същото, докато всички ги гледаха със затаен дъх.
Говориха часове.
Никой друг не можеше да чуе какво си казват, но всеки можеше да се досети. Говореха за оскърбленията на Хенри срещу Църквата, за начина, по който английските епископи се бяха опълчили на Томас, за спорната Конституция на Кларендън, за изгнанието на Томас, за ролята на папата… Първоначално Филип бе уплашен, че ще се скарат горчиво и ще се разделят като още по-големи врагове. И преди бяха стигали до разбирателство и се бяха срещали така, а после нещо беше възниквало, някакъв въпрос, засягащ гордостта на единия или на двамата, тъй че си бяха разменяли груби думи и се бяха разделяли кипнали, като всеки обвиняваше непримиримостта на другия. Но колкото повече си говореха, толкова по-голям оптимизъм обземаше Филип. Ако един от двамата бе готов да избухне, със сигурност щеше да се е случило по-рано.
Горещият летен следобед започна да захлажда и сенките на брястовете отвъд реката се издължиха. Напрежението бе непоносимо.
Тогава най-сетне нещо се случи. Томас се раздвижи.
Щеше ли да си тръгне? Не. Томас слизаше от коня си. Какво означаваше това? Филип загледа със затаен дъх. Томас слезе от коня си, приближи се към Хенри и коленичи в нозете на краля.
Кралят слезе и прегърна Томас.
Придворните от двете страни завикаха възторжено и замятаха шапки във въздуха.
Филип усети сълзите, бликнали от очите му. Конфликтът бе разрешен — с разум и добра воля. Така трябваше да бъде.
Може би това бе поличба за бъдещето.
II
Беше денят на Коледа и кралят беше гневен.
Уилям Хамли беше уплашен. Беше познавал само една личност с толкова избухлив нрав като на крал Хенри и това беше майка му. Хенри беше ужасяващ почти като нея. Бездруго беше плашещ мъж, с широките си рамене, яката си гръд и огромната си глава. Но когато се разгневеше, синкавосивите му очи се наливаха с кръв, луничавото му лице почервеняваше и обичайната му нервност преминаваше в яростно крачене на пленена мечка.
Намираха се в Бур ле Роа, ловно имение на Хенри в един парк близо до крайбрежието на Нормандия. Кралят уж трябваше да е щастлив. Обичаше лова повече от всичко друго на света и това бе едно от любимите му места. Но беше гневен. И причината бе архиепископ Томас от Кентърбъри.
— Томас, Томас, Томас! Само това чувам от противните прелати! Томас прави това, Томас прави онова, Томас те оскърби, Томас беше несправедлив към теб. До гуша ми дойде от Томас!
Уилям огледа крадешком лицата на графовете, епископите и други видни особи около коледната трапеза в голямата зала. Повечето от тях изглеждаха притеснени. Само на едно лице се беше изписало задоволство: Уейлрън Бигод.
Уейлрън беше предсказал, че Хенри скоро отново ще се скара с Томас. Томас бе спечелил прекалено решително, обясни той. Папският мирен план бил принудил краля да отстъпи твърде много и щяло да има нови напрежения, когато Томас се опитал да пожъне плодовете на кралските обещания. Но Уейлрън не просто беше седял и чакал да види какво ще стане: беше се потрудил здраво да се сбъдне предсказанието му. С помощта на Уилям, Уейлрън постоянно донасяше на Хенри оплаквания от това, което вършеше Томас след завръщането си в Англия: обикалянето из провинцията с армия рицари, посещения на привържениците му и подготвяне на всевъзможни изменнически планове, както и наказване на духовници, които бяха подкрепяли краля по време на изгнанието. Уейлрън доукрасяваше тези съобщения, преди да ги предаде на краля, но имаше известна истина във всичко, което казваше. Само че подклаждаше пламъците на огън, който вече се бе разгорял добре. Всички, които бяха изоставили Томас през шестте години на спора и сега живееха в страх от възмездие, бяха склонни да го злепоставят пред краля.
Тъй че Уейлрън изглеждаше щастлив, докато Хенри се гневеше. И с пълно основание. Той щеше да пострада повече от всеки друг от завръщането на Томас. Архиепископът бе отказал да утвърди назначението на Уейлрън за епископ на Линкълн. При все това бе посочил свой избраник за епископ на Кингсбридж: приор Филип. Ако Томас се наложеше, Уейлрън щеше да загуби Кингсбридж, но нямаше да спечели Линкълн. Щеше да бъде съсипан.