Стигнаха до замъка Салтууд в Кент три дни след Коледа, вечерта в понеделник. Замъкът бе на архиепископа на Кентърбъри, но по време на изгнаничеството беше зает от Ранулф де Брок, който бе отказал да го върне. Всъщност едно от оплакванията на Томас до папата бе, че крал Хенри не е успял да му върне замъка.
Ранулф вдъхна нова увереност на Уилям.
Де Борк беше опустошил Кент в отсъствието на архиепископа, облагодетелстван от липсата на власт също като Уилям преди години и бе готов на всичко, за да запази свободата си да прави каквото намери за добре. Беше въодушевен от плана за убийството, прие с охота да участва в него и веднага започна с жар да обсъжда подробностите. Деловият му подход разпръсна суеверния страх, който бе замъглил погледа на Уилям Хамли и той отново си представи какво би било отново да стане граф, без никой да му казва какво да прави.
Останаха будни през по-голямата част от нощта, за да обмислят операцията. Ранулф начерта план на катедралния двор и архиепископския палат, като надраска масата с ножа си. Монашеските помещения бяха в северната страна на църквата, което бе необичайно — обикновено се намираха в южната, като в Кингсбридж. Архиепископският палат бе прикрепен към северозападния ъгъл на храма. Входът към него бе откъм кухненския двор. Докато разчертаваше плана, Ранулф прати конници до гарнизоните си в Дувър, Рочестър и Блечингли, със заповед до рицарите си да го срещнат на пътя за Кентърбъри на заранта. Към зазоряване заговорниците си легнаха, за да дремнат за час-два.
Краката на Уилям го горяха като огън от дългия път. Надяваше се това да е последната военна операция, която щеше да върши повече. Скоро бе вече на петдесет и пет, ако сметките му бяха верни и ставаше твърде стар за военни действия.
Въпреки умората си и окуражителното влияние на Ранулф, все пак не можа да заспи. Идеята за убийство на архиепископ бе твърде ужасяваща, макар вече да бе получил опрощение за греха си. Боеше се, че ако заспи щеше да има кошмари.
Бяха замислили добър план за нападение. Щеше да се обърка, разбира се: винаги нещо се объркваше. Важното бе да е достатъчно гъвкав, за да се пригоди към неочакваното. Но каквото и да се случеше, нямаше да е много трудно за група закалени в бой мъже да надвият шепа изнежени монаси.
В стаята с прозорци-амбразури се процеди смътната светлина на сива зимна утрин. След малко Уилям стана. Опита се да каже молитвите си, но не можа.
Другите също станаха рано. Закусиха заедно в залата. Освен Уилям и Ранулф тук бяха Реджиналд Фицърс, когото Уилям бе направил водач на щурмуващата група, Ричард ле Брет — младокът, Уилям Трейси — най-старият и Хю Морвил — най-старшият по ранг.
Навлякоха броните си и поеха на конете на Ранулф. Беше хапливо студен ден и небето бе мрачно, с ниски сиви облаци, сякаш се канеше да завали сняг. Хванаха по стария път, наречен Стоун стрийт. След като пътуваха около два часа и половина, към тях се присъединиха още няколко рицари.
Главният им сборен пункт беше абатството „Свети Августин“, което се намираше извън града. Абатът беше стар враг на Томас, както го бе уверил Ранулф, но Уилям все пак реши да му каже, че са дошли да арестуват Томас, не да го убият. Щяха да се придържат към този претекст до последния момент: никой не трябваше да знае истинската цел на операцията, освен самия Уилям, Ранулф и четиримата рицари, прехвърлили се от Франция.
Стигнаха до абатството по обед. Мъжете, призовани от Ранулф, чакаха. Абатът им даде обяд. Виното му беше много добро и всички пиха много. Ранулф разясни задачите на войниците, които щяха да обкръжат катедралния двор и да предотвратят всеки опит някой да се измъкне.
Уилям непрекъснато трепереше, дори когато застана до огъня в къщата за гости. Трябваше да е проста операция, но наказанието за провал щеше да е смърт. Кралят щеше да измисли как да оправдае убийството на Томас, но изобщо нямаше да подкрепи опит за убийство: щеше да се наложи да отрече, че изобщо е знаел за това и да обеси извършителите. Уилям беше обесил много хора като шериф на Шайринг, но мисълта как собственото му тяло се люшва в края на въжето го караше да трепери неудържимо.
Насочи ума си към мисълта за графството, което можеше да очаква като награда за успеха. Щеше да е хубаво отново да е граф на стари години, вдъхващ почит и страхопочитание, без никой да посмее да му се опълчи. Може би братът на Алиена, Ричард, щеше да умре в Светите земи и крал Хенри да му даде отново старите имения. Мисълта го стопли повече от огъня.