— Идваме изпратени от краля в Нормандия. Публично ли искате да изслушате посланието му или насаме?
Томас запремества раздразнено поглед от Реджиналд към Хю и обратно, сякаш негодуваше, че трябва да се разправя с по-младши член на делегацията. Въздъхна и отрони:
— Остави ме, Филип.
Филип стана и мина притеснен между рицарите.
— Но не затваряй вратата — извика Томас след него.
Щом Филип излезе, Реджиналд заяви:
— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.
Уилям изпита задоволство като видя как Томас пребледня.
— Това е, значи — отрони архиепископът. Вдигна очи. Стюардът се бе задържал при вратата. — Повикай всички вътре — каза му Томас. — Искам всички да чуят.
Монасите и свещениците влязоха един по един, с приор Филип сред тях. Някои насядаха, други застанаха покрай стените. Уилям нямаше възражения: напротив, колкото повече хора присъстваха, толкова по-добре. Целта на тази невъоръжена среща бе да се установи пред свидетели, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед.
Щом всички се настаниха, Томас погледна Реджиналд.
— Още веднъж?
— Настоявам от името на краля да отговорите на обвиненията срещу вас.
— Какви обвинения? — попита кротко архиепископът.
— Измяна!
Томас поклати глава.
— Няма да се изправя на съд пред Хенри — заяви той спокойно. — Не съм извършил никакво престъпление, Бог ми е свидетел.
— Отлъчихте слуги на краля.
— Не аз, а папата направи това.
— Отстранихте други епископи.
— Предложих да ги възстановя по милостиви условия. Те отказаха. Предложението ми остава открито.
— Застрашихте наследяването на трона, като охулихте коронясването на сина на краля.
— Не съм направил такова нещо. Архиепископът на Йорк няма право да коронясва никого и папата го порица за тази дързост. Но никой не е намеквал, че коронацията е невалидна.
Реджиналд каза вбесен:
— Едното следва от другото, проклет глупак.
— До гуша ми дойде от вас! — повиши глас архиепископът.
— И на нас ни дойде до гуша от теб, Томас Бекет — извика Реджиналд. — Кълна се в раните Господни, до гуша ни дойде от теб, от твоята арогантност, смутителство и вероломство!
Томас стана.
— Замъците на архиепископа са окупирани от кралски хора. Рентите на архиепископа се прибират от краля. На архиепископа е заповядано да не напуска Кентърбъри. И вие ми казвате, че на вас ви е дошло до гуша?
Един от свещениците се опита да се намеси, заговаряйки на Томас:
— Милорд, нека обсъдим въпроса насаме…
— Защо? — отряза го Томас. — Те настояват за нещо, което не трябва да правя и няма да направя.
Викането бе привлякло всички в двореца и входът към покоите беше пълен с любопитни слушащи, забеляза Уилям. Спорът бе продължил достатъчно дълго: никой не можеше да отрече, че Томас е отказал да се подчини на кралска заповед. Уилям даде знак на Реджиналд. Беше дискретен жест, но приор Филип го забеляза и вдигна изненадано вежди, разбрал, че водачът на групата не е Реджиналд, а той.
Реджиналд заяви официално:
— Архиепископ Томас, вие не сте повече под закрилата на кралския мир. — Обърна се и нареди на зрителите: — Напуснете тази стая.
Никой не помръдна.
— Монаси — каза Реджиналд, — заповядвам ви в името на краля да пазите архиепископа и да предотвратите опит за бягство.
Нямаше да направят такова нещо, разбира се. Нито Уилям го искаше: напротив, искаше Томас да направи опит за бягство, защото така убийството му щеше да е по-лесно.
Реджиналд се обърна към стюарда, Уилям Фицнийл, който формално се падаше личният телохранител на архиепископа.
— Арестувам ви — заяви той. Сграбчи стюарда за ръката и го изведе от стаята. Мъжът не оказа съпротива. Уилям и другите рицари ги последваха навън.
Спуснаха се бързо по стълбите и прекосиха залата. Местният рицар, Ричард, все още беше на пост в притвора. Уилям се зачуди какво да прави със стюарда.
— С нас ли си?
Мъжът беше уплашен. Отвърна:
— Да, стига да сте с краля!
Беше твърде уплашен, за да представлява опасност, на чиято и страна да беше, реши Уилям. Заповяда на Ричард:
— Дръж го под око. Никой да не напуска сградата. Дръж вратата към притвора затворена.
Притича с другите през двора към черницата. Започнаха припряно да си слагат шлемовете и коланите с мечовете. „Сега ще го направим“, мислеше си Уилям със страх. „Сега ще се върнем и ще убием архиепископа на Кентърбъри, о, Господи.“ Отдавна не беше носил шлем и ръбът на плетената ризница, която предпазваше врата и раменете, му пречеше. Уилям изруга непохватните си пръсти. Нямаше време да се суети с каквото и да било точно сега. Забеляза някакво зяпнало към тях момче и му извика: