Последваха няколко силни блъскания, сякаш рицарите нападаха вратата с брадви.
— Бихте могъл да се скриете — промълви Филип отчаяно. — Има десетки места… входът за криптата е ето там… стъмва се…
— Да се скрия ли, Филип? В собствения ми храм? Ти би ли го направил?
Филип изгледа Томас продължително. Накрая отвърна:
— Не, не бих.
— Отвори вратата.
С натежало сърце Филип хлъзна лоста назад.
Рицарите нахлуха. Бяха петима. Лицата им бяха скрити зад шлемовете. Носеха мечове и брадви. Приличаха на пратеници на ада.
Филип знаеше, че не трябва да е уплашен, но острите ръбове на оръжията им го накараха да затрепери от страх.
Един от тях извика:
— Къде е Томас Бекет, изменник на краля и кралството?
Другите викнаха:
— Къде е предателят? Къде е архиепископът?
Вече беше доста тъмно и големият храм бе осветен само от няколко свещи. Всички монаси бяха в черно, а зрението на рицарите бе донякъде ограничено от лицевите предпазители. За миг го обзе надежда: може би нямаше да видят Томас в тъмното. Но Томас мигновено разби и тази надежда, като слезе по стъпалата към рицарите с думите:
— Ето ме… не изменник на краля, а слуга на Бога. Какво искате?
Щом се изправи пред петимата мъже с извадени мечове, Филип разбра със сигурност, че Томас щеше да умре днес.
Хората в свитата на епископа явно бяха изпитали същото, защото изведнъж повечето от тях се разбягаха. Някои се скриха в сумрака на канцела, други се пръснаха в нефа между миряните, които очакваха службата, а един отвори малка врата и затича нагоре по спирално стълбище. Филип се отврати.
— Трябва да се молите, не да бягате! — извика след тях.
Мина му през ума, че и той би могъл да бъде убит, ако не избяга. Но не можеше да се откъсне от архиепископа. Един от рицарите каза на Томас:
— Отречи се от измяната си!
Филип позна гласа на Реджиналд Фицърс, който бе говорил преди това.
— Нямам от какво да се отричам — отвърна Томас. — Не съм извършил никаква измяна.
Беше убийствено спокоен, но лицето му бе пребледняло и Филип разбра, че Томас като всички останали бе осъзнал, че ще умре.
— Бягай или си мъртъв! — извика Реджиналд на Томас.
Томас не помръдна от мястото си.
„Искат да побегне,“ помисли си Филип. Не можеха да се осмелят да го убият хладнокръвно.
Томас навярно също го беше разбрал, защото стоеше пред тях, без да трепне, предизвиквайки го да му посегнат. Дълго време всички стояха замръзнали като в ужасна картина. Рицарите не дръзваха да направят първия ход, а свещеникът бе твърде горд, за да побегне.
Този, който съдбовно разби магията, беше Томас. Каза:
— Готов съм да загина, но няма да посегнете на никой от хората ми, свещеници, монаси или миряни.
Реджиналд се задвижи пръв. Размаха меча си пред Томас, като все повече доближаваше върха към лицето му, сякаш се мъчеше да събере кураж и да докосне Божия служител с оръжието си. Архиепископът стоеше като камък, вперил очите си в рицаря, не в меча. Изведнъж, с бързо извиване на китката Реджиналд перна килимявката на Томас и я смъкна.
За миг Филип се изпълни отново с надежда. „Не могат да се осмелят да го докоснат,“ помисли си. „Не смеят да го докоснат.“
Но грешеше. Решимостта на рицарите сякаш укрепна от глупавия жест със смъкването на архиепископската капа. Все едно, че очакваха да бъдат поразени от Божията ръка и това, че дотук се измъкваха, им вдъхна кураж за още по-лошото.
— Изнесете го оттук — заповяда Реджиналд.
Един от мъжете грабна Томас за кръста и се опита да го надигне.
Филип се отчая. Бяха го докоснали най-сетне. Бяха готови все пак да вдигнат ръка над Божи човек. От необятността на видяното зло му се повдигна. Стори му се, че бе погледнал от ръба на бездънна бездна. В сърцата си злодеите би трябвало да знаят, че ще идат в ада заради това. И все пак го направиха.
Томас загуби равновесие, замаха с ръце и започна да се бори. Другите рицари се включиха в усилието да го вдигнат и понесат. Единствените останали от обкръжението на Томас бяха Филип и един свещеник на име Едуард Грим. Двамата се втурнаха да помогнат на архиепископа. Едуард сграбчи мантията му и се вкопчи здраво. Един от рицарите се обърна и замахна по Филип с железен юмрук. Ударът го перна отстрани по главата и той падна зашеметен.
Когато се съвзе, рицарите бяха пуснали Томас, който стоеше с наведена глава и прибрани в молитвена поза ръце. Един от мъжете вдигна меча си.
Филип, още на пода, изрева протяжно и безпомощно:
— Нееее!
Едуард Грим протегна ръка да предвари удара.