Носеше бойна брадва, окачена за седлото. Слугата му поднесе дървена пика с лъскав железен връх, която допълваше въоръжението му. Стивън цъкна с език и конят послушно тръгна напред.
Докато минаваше през катедралата, графовете, бароните и рицарите яхнаха конете си и поеха след него. Напуснаха храма в дълга процесия. На двора към тях се присъединиха войниците. Това бе моментът, в който някои ги обземаше страх и започваха да търсят шанс да се измъкнат. Но тържественият ход и почти церемониалната атмосфера с гледащите наоколо граждани означаваше, че щеше да е много трудно за плашливите да побегнат.
Броят им бе подсилен от още стотина или повече мъже от града, дебели пекари, късокраки тъкачи и пивовари със зачервени лица, зле въоръжени и яхнали дребни кончета. Присъствието им бе знак за непопулярността на Ранулф.
Армията не можеше да мине покрай замъка, защото хората щяха да са изложени на стрелите от бойниците му. Затова напуснаха града през северната порта, наречена Ню порт Арк и възвиха на запад. Там щеше да се разиграе сражението.
Уилям огледа терена с вещо око. Макар хълмът на южната страна на града да се спускаше стръмно към реката, тук на западния имаше дълъг хребет, снишаващ се леко към равнината. Веднага разбра, че Стивън е избрал подходящото място, от което да брани града, защото както и да подходеше врагът, щяха да са винаги на по-нисък терен от кралската армия.
Когато Стивън се отдалечи на около четвърт миля от града, по склона отдолу дойдоха двама съгледвачи. Препускаха бързо и като видяха краля, обърнаха право към него. Уилям се присламчи наблизо да чуе донесението.
— Врагът приближава бързо, милорд — съобщи единият.
Хамли погледна над равнината. Съвсем ясно видя черния облак в далечината, който бавно се носеше към тях. Врагът. Потрепери от страх, бързо се овладя, но страхът остана в душата му. Щеше да си иде щом започнеше боят.
— Какво е разположението им? — запита крал Стивън.
— Ранулф и рицарите на Честър оформят центъра, милорд — почна съгледвачът. — Спешени са.
Уилям се зачуди как е разбрал това. Трябваше да е влязъл в самия вражески лагер и да е чул заповедите за атаката. Голямо хладнокръвие бе нужно за това.
— Ранулф в центъра? — учуди се Стивън. — Все едно, че той ги води, а не Робърт!
— Робърт от Глостър е на левия му фланг с войска от мъже, които се наричат „Обезнаследените“ — продължи съгледвачът. Уилям знаеше защо използват това прозвище — всички бяха загубили земи от началото на гражданската война.
— Робърт е дал на Ранулф командването на операцията, значи — каза Стивън замислено. — Жалко. Познавам Робърт добре — всъщност отраснах с него — и бих могъл да отгатна тактиката му. Но Ранулф ми е непознат. Все едно. Кой е на десния?
— Уелсците, милорд.
— Стрелци, предполагам.
Мъжете на Уелс бяха прочути с боравенето с лъкове.
— Не тези — отвърна съгледвачът. — Тия са дива сган, с боядисани лица, пеят варварски песни и са въоръжени с чукове и тояги. Много малко са на коне.
— Трябва да са от северен Уелс — разсъди Стивън. — Ранулф им е обещал грабеж, предполагам. Бог да е на помощ на Линкълн, ако прехвърлят стените. Но няма! Как ти е името, съгледвачо?
— Роджър, по прякор Безземления — отвърна мъжът.
— Безземления? Ще имаш десет акра за тази работа.
Мъжът се развълнува.
— Благодаря, милорд!
— Така. — Стивън се обърна и огледа графовете си. Предстоеше да направи разстановката. Уилям се напрегна, зачуден каква роля щеше да му възложи кралят. — Къде е лорд Алън от Бритъни?
Алън подкара коня напред. Водеше сила наемници от Бретон, мъже без корен, които се биеха за заплата и които дължаха вярност единствено на себе си.
Стивън каза на Алън:
— Теб и храбрите ти бретонци искам на предната линия вляво от мен.
Уилям схвана благоразумието на това решение: наемниците от Бретон срещу уелските авантюристи, вероломните срещу недисциплинираните.
— Уилям от Ипр! — извика Стивън.
— Милорд кралю.
Тъмнокос мъж на черен боен кон вдигна пиката си. Този Уилям водеше друга наемническа сила, фламандци, не много по-благонадеждни от бретонците, както разправяха.
— Ти също вляво от мен, но зад бретонците на Алън — заповяда Стивън.
Двамата наемнически командири обърнаха и препуснаха назад към армията, за да организират хората си. Уилям отново се зачуди къде ще го поставят. Нямаше никакво желание да е в предната линия. Вече бе направил достатъчно, за да се изтъкне, като доведе войската си. Безопасна ариергардна позиция днес щеше да го устрои напълно.
Крал Стивън разпореди:
— Милорд Уостър, Съри, Нортхамптън, Йорк и Хертфорд, с вашите рицари, оформете десния ми фланг.