Томас проговори:
— Предавам се на Гос…
Мечът падна.
Удари едновременно Томас и Едуард. Филип се чу как изкрещя. Мечът се вряза в черепа на архиепископа и посече ръката на свещеника. От рамото на Едуард швирна кръв, а Томас се свлече на колене.
Филип зяпна втрещен в ужасната рана в главата на Томас Бекет.
Архиепископът бавно се смъкна напред на ръцете си, после рухна по очи върху каменния под.
Друг рицар вдигна меча си и замахна. Филип нададе безпомощен, скръбен вой. Вторият удар падна на същото място като първия и отсече върха на черепа на Томас. Беше толкова силен замах, че оръжието удари в каменната настилка и се прекърши на две. Рицарят пусна счупеното парче.
Трети рицар извърши акт, който щеше да се вреже в паметта на Филип до края на живота му: заби върха на меча си в отворената глава на архиепископа и пръсна мозъка му по земята.
Краката на Филип поддадоха и той се смъкна на колене, смазан от ужас.
Рицарят каза:
— Няма да стане повече — да се махаме!
Всички се обърнаха и побягнаха.
Затичаха през нефа, размахали мечовете си, за да разпръснат миряните от пътя си.
Когато убийците се махнаха, последва миг ледена тишина. Трупът на архиепископа лежеше по очи на пода, а отсеченият череп с косата лежеше до главата му като капак на гърне. Филип зарови лице в шепите си. Това бе краят на всякаква надежда. Диваците бяха спечелили, не спираше да мисли той. Диваците бяха спечелили. Чувстваше се замаян и безтегловен, все едно че потъваше в дълбоко езеро, давеше се в отчаяние. Нищо вече нямаше, на което да се опре. Всичко, което бе изглеждало твърдо и крепко, изведнъж се оказа неустойчиво.
Целия си живот бе прекарал в борба с деспотичната власт на зли хора и сега, в този сетен двубой, беше победен. Спомни си, когато Уилям Хамли бе дошъл да подпали Кингсбридж за втори път и хората на града построиха стена за един ден. Каква победа беше тогава! Мирната сила на стотици обикновени хора беше надвила откритата жестокост на граф Уилям. Спомни си времето, когато епископ Уейлрън се бе опитал да наложи катедралата да се строи в Шайринг, за да може да я държи под своята власт и за свои цели. Филип бе вдигнал на крак хората на цялото графство. Стотици от тях, над хиляда, се бяха стекли в Кингсбридж в онзи великолепен ден на Петдесетница преди трийсет и три години, и чистата сила на порива им бе надвила вероломния духовник. Но сега нямаше надежда. Цялото простолюдие в Кентърбъри, дори цялото население на Християнството нямаше да стигне, за да се върне Томас към живота.
На колене върху каменните плочи в северния трансепт на катедралата Кентърбъри, той отново видя пред очите си мъжете, които бяха нахлули в дома му и заклаха майка му и баща му пред очите му, преди петдесет и шест години. Чувството, което се върна при него сега от онова шестгодишно дете не беше страх, не беше дори скръб. Беше гняв. Безсилен да спре онези грамадни, зачервени и жадни за кръв мъже, беше го обзела изгаряща амбиция да окове всички такива злодеи с мечове, да спъне бойните им коне и да ги принуди да се преклонят пред друга власт, по-висша от монархията на насилието. А мигове по-късно, докато родителите му лежаха мъртви на пода, абат Питър бе влязъл, за да му посочи пътя. Без оръжие и беззащитен, абатът мигновено бе спрял кръвопролитието, без нищо друго, освен властта на своята Църква и силата на своята доброта. Тази сцена бе вдъхновила целия живот на Филип.
До този момент беше вярвал, че той и хората като него побеждават. Бяха постигнали някои забележителни победи в последния половин век. Но сега, в края на живота му, враговете му бяха доказали, че нищо не се е променило. Че триумфите му са били временни, че възходът е бил илюзорен. Хора като онези, които бяха убили майка му и баща му, сега бяха извършили убийство на архиепископ в катедрала, сякаш за да докажат, извън всякаква възможност за съмнение, че няма власт, която би могла да се наложи над тиранията на един мъж с меч.
Изобщо не беше си помислял, че ще посмеят да убият архиепископ Томас, особено в храм. Но изобщо не беше си помислял и че могат да убият баща му, а същите жадни за кръв мъже с мечове и шлемове и в двата случая му бяха показали грозната истина. И сега, на шейсет и две години, докато гледаше ужасния труп на Томас Бекет, беше обзет от детинския, безразсъден и всеобхватен гняв на шейсет и двегодишно момче, чийто баща е убит.
Той стана. Атмосферата в храма бе наситена с чувство, докато хората се събираха около тялото на архиепископа. Свещеници, монаси и миряни се приближаваха бавно, стъписани и изпълнени с ужас. Филип разчете зад смаяните им изражения същия гняв, който кипеше и в него. Един-двама мълвяха молитви или просто стенеха едва чуто. Една жена се наведе бързо и докосна мъртвото тяло като за добър късмет. После още няколко други я последваха. След това Филип видя как първата жена плахо засъбира от кръвта в малка стъкленица все едно, че Томас беше мъченик.