Духовенството започна да се съвзема. Архиепископският шамбелан, Озбърт, със сълзи по лицето си извади нож, отряза ивица от ризата си, а след това се наведе до тялото. Непохватно и боязливо завърза отсеченото теме към главата на Томас в жалко усилие да върне поне мъничко достойнство на ужасно изтерзаната личност на архиепископа. В това време цялото множество наоколо нададе стон.
Монаси донесоха носилка. Вдигнаха леко Томас върху нея. Много ръце се протегнаха да им помогнат. Филип видя, че обаятелното лице на архиепископа е кротко, единственият знак от насилие по него бе тънката ивица кръв, потекла от дясното слепоочие, над носа и до лявата страна.
Докато вдигаха носилката, Филип взе парчето от прекършения меч, който беше убил Томас. Не преставаше да мисли за жената, която бе събрала в стъкленица от кръвта на архиепископа все едно, че беше светец. Имаше някакво огромно значение в този дребен неин акт, но Филип все още не бе сигурен какво точно означава това.
Хората тръгнаха след носилката, привлечени от невидима сила. Филип се смеси с тълпата, усетил този странен порив, който бе обзел всички. Монасите пренесоха тялото през канцела и го положиха леко на пода пред високия олтар. Тълпата богомолци, много от които се молеха на глас, загледа как един свещеник донесе чист плат и превърза грижливо главата, след това покри превръзката с нова килимявка.
Един монах сряза черната архиепископска мантия, която бе прогизнала от кръв и я смъкна. Изглеждаше разколебан какво да прави с оцапаната с кръв дреха и се обърна като да я хвърли настрана. Някакъв мирянин бързо пристъпи напред и я взе от него все едно, че беше скъпоценна вещ.
Мисълта, която колебливо витаеше в ума на Филип, вече изплува на повърхността в миг на просветление. Гражданите се отнасяха с Томас като с мъченик, трескаво събираха кръвта и дрехите му сякаш притежаваха чудотворните сили на реликви от светец. Филип беше гледал на убийството като на политическо поражение за Църквата, но хората тук не го виждаха така: виждаха мъченичество. А смъртта на мъченик, макар да можеше да прилича на поражение, в крайна сметка винаги носеше вдъхновение и сила на Църквата.
Филип отново си помисли за стотиците хора, които се бяха стекли в Кингсбридж, за да строят катедралата; за мъжете, жените и децата, които се бяха трудили заедно половината нощ, за да вдигнат градската стена. Ако такива хора можеха да бъдат вдигнати на крак сега, помисли си той с нарастваща възбуда, можеше да извисят вик на гняв толкова силен, че да се чуе по целия свят.
Огледа мъжете и жените, насъбрани около тялото с помръкнали от скръб и ужас лица и осъзна, че им трябва само водач.
Възможно ли беше?
Имаше нещо познато в тази ситуация, осъзна Филип. Изтерзан труп, тълпа зрители и няколко войници в далечината: къде беше виждал това преди? Това, което предстоеше да се случи, чувстваше той, бе малка група поклонници на мъртвия да възнегодуват против цялата сила и власт на една могъща империя.
Разбира се. Точно така бе възникнало Християнството.
А щом осъзна това, разбра какво трябваше да направи по-нататък.
Филип пристъпи пред олтара и се обърна към множеството. Все още държеше в ръката си счупения меч. Всички го зяпнаха. За миг го обзе колебание. Можеше ли да го направи? Можеше ли, тук и сега, да постави началото на движение, което ще разтърси трона на Англия? Взря се в лицата им. Видя, наред със скръбта и гнева, нотка надежда в едно-две от тях.
Вдигна меча високо.
— Този меч уби светец — поде той.
Замърмориха в съгласие.
Окуражен, Филип продължи:
— Тук тази нощ бяхме свидетели на мъченичество.
Свещениците и монасите изглеждаха изненадани. Също като Филип, не бяха разбрали веднага значението на убийството, на което се оказаха свидетели. Но миряните го бяха разбрали и шумно огласиха одобрението си.
— Всеки от нас трябва да излезе оттук и да разкаже какво е видял. — Няколко души закимаха енергично. Слушаха… но Филип искаше повече. Искаше да ги вдъхнови. Проповедничеството не беше силата му. Не беше от онези, които можеха да държат тълпата омаяна, да ги кара да се смеят и плачат, и да ги убеди да го последват навсякъде. Не знаеше как да вложи трепет в гласа си и да накара светлината на славата да блесне от очите му. Беше практичен, земен човек. А точно сега трябваше да говори като ангел.