Уилям за пореден път схвана логиката в дислоцирането на Стивън. Графовете и рицарите им, главно конница, щяха да застанат срещу Робърт от Глостър и „обезнаследените“ благородници, които го подкрепяха, повечето от които също щяха да са на коне. Но беше разочарован, че не го включиха с графовете. Кралят, разбира се, не можеше да го е забравил.
— Аз ще държа центъра, спешен, с пехотинците — заяви Стивън.
За първи път Уилям не одобри решението. Винаги беше по-добре да останеш на конски гръб колкото може по-дълго. Но Ранулф, в челото на противниковата армия, както бяха донесли, щеше да е спешен и прекомерното чувство за чест у Стивън го задължаваше да срещне врага си при равни условия.
— С мен в центъра взимам Уилям от Шайринг и хората му — заяви кралят.
Уилям се поколеба между вълнението и уплахата. Беше голяма чест да си избран да застанеш до краля — майка му щеше да е доволна — но го поставяше в изключително опасна позиция. Още по-лошото бе, че щеше да е спешен. Означаваше също така, че кралят щеше да го вижда и да оцени представянето му. Трябваше да изглежда безстрашен и да приеме битката с врага срещу възможността да остане встрани от мелето и да се бие само в краен случай, което бе предпочитаната от него тактика.
— Верните граждани на Линкълн ще поемат ариергарда — довърши Стивън.
Решението бе продиктувано от съжаление, както и от трезво военно благоразумие. Гражданите нямаше да са от голяма полза където и да било, но в тила щяха да причинят по-малко поразии и да понесат по-малки щети.
Уилям вдигна знамето на графа на Шайринг. Беше поредната идея на майка му. Строго казано нямаше право на знамето, защото не беше граф. Но хората с него бяха свикнали да следват знамето на Шайринг — така поне щеше да се защити, ако го обвинят. А в края на деня, ако битката свършеше добре, можеше наистина да стане граф.
Мъжете му се събраха около него. Уолтър бе плътно до него както винаги, стабилен и вдъхващ сигурност. Също и Жерве Грозника и Хю Брадвата, и Майлс Дайс. Жилбер, който беше загинал на кариерата, бе заместен от Гийом дьо Сен Клер, млад мъж с дързък и зъл нрав.
Уилям огледа наоколо и се вбеси, като видя Ричард от Кингсбридж в бляскава нова броня и яхнал великолепен боен кон. Беше с графа на Съри. Не беше довел войска за краля като Уилям, но изглеждаше впечатляващо — със свежо лице, енергичен и смел — и ако днес извършеше подвизи, можеше да спечели кралското благоволение. Битките бяха непредвидими, както и кралете.
От друга страна Ричард можеше да бъде убит днес. Какъв щастлив удар щеше да е това. Уилям жадуваше за това повече, отколкото жадуваше за жена.
Погледна на запад. Врагът се бе приближил.
Филип стоеше на покрива на катедралата и виждаше град Линкълн като на карта. Старият град обкръжаваше катедралата на билото на хълма. Имаше прави улици и спретнати градини. Замъкът се извисяваше в югозападния му край. По-новата част, шумна и пренаселена, заемаше стръмния склон на юг между стария град и река Уитъм. Кварталът обикновено гъмжеше от оживена дейност, но днес бе загърнат в злокобна тишина като траурен плащ, а хората стояха на покривите и наблюдаваха бойното поле. Реката течеше от изток, минаваше покрай подножието на хълма и след това се уширяваше в голям естествен залив, наречен Брейфилд Пул, обкръжен с кейове и пълен с кораби и лодки. На запад от Брейфилд Пул минаваше каналът Фосдайк — чак до река Трент, както бяха обяснили на приора. Възхити му се, докато го гледаше отвисоко, изпънат толкова прав на протежение от няколко мили. Казваха, че бил построен в древни времена.
Каналът очертаваше границата на бойното поле. Филип видя как армията на крал Стивън излезе от града в разкъсана нишка и бавно се престрои на хребета в три стройни колони. Позна, че Стивън е поставил графовете отдясно, защото те бяха най-яркоцветните с червените си и жълти туники и ярките знамена. Бяха също така най-дейните, препускаха нагоре-надолу, раздаваха заповеди, събираха се на съвет и обсъждаха планове. Хората вляво от краля, на склона на хребета, който се спускаше до канала, бяха облечени в убито сиво и кафяво, имаха по-малко коне и не бяха толкова енергични. Пазеха силите си — трябваше да са наемниците.
Отвъд армията на Стивън, където линията на канала ставаше неразличима и се сливаше с ниските дървета, бунтовническата войска покриваше полята като рояк пчели. В началото му се беше сторило, че са неподвижни. После, когато погледна отново, вече бяха по-близо. И ако се съсредоточеше, вече можеше да различи придвижването им. Зачуди се колко ли бяха на брой. По всичко личеше, че двете страни са равностойни по численост.