Филип нищо не можеше да направи, за да повлияе на изхода — ситуация, която ненавиждаше. Постара се да укроти духа си и да се осланя на съдбата. Ако Бог искаше нова катедрала в Кингсбридж, щеше да помогне днес на Робърт от Глостър да победи крал Стивън, за да може приорът да помоли победителката — императрица Мод — да му позволи да си върне кариерата и да отвори отново пазара. А ако Стивън надвиеше Робърт, Филип трябваше да приеме Божията воля, да се откаже от амбициозните си планове и да остави Кингсбридж отново да потъне в забвение.
Колкото и да се стараеше, тази мисъл бе непосилна за него. Искаше Робърт да победи.
Силният вятър плющеше в кулите на катедралата и заплашваше да издуха по-хилавите зяпачи от ламаринения покрив и да ги запокити долу в гробището. Вятърът бе остър и студен. Филип потрепери и придърпа наметалото плътно около себе си.
Двете армии вече бяха на по-малко от миля разстояние една от друга.
Бунтовническата армия се задържа на място, когато беше на около миля от челната линия на краля. Мъчително беше човек да вижда всичко, без да различава подробностите. Уилям искаше да разбере колко добре са въоръжени, дали са въодушевени и войнствени или пък уморени и уплашени, дори колко са високи. Противниците продължиха бавно да пълзят напред, докато хората в тила им, подтиквани от същото безпокойство като Уилям, напираха да видят по-добре врага.
В армията на Стивън графовете и техните рицари стояха в редици на конете си, с изпънати за бой пики все едно, че бяха на турнир и всеки момент щяха да нападнат. Уилям с неохота върна конете от своята част в тила. Нареди на скуайърите да не се връщат в града, а да останат там в случай, че потрябват — за бягство, имаше предвид, макар да не го каза. Ако битката се окажеше изгубена, бягството бе за предпочитане пред смъртта.
Последва затишие, в което изглеждаше, че боят така и няма да започне. Вятърът стихна и конете се успокоиха, но не и мъжете. Крал Стивън смъкна шлема си и се почеса по главата. Уилям стана неспокоен. Боят беше хубаво нещо, но от мисълта за него му призляваше.
После, без никаква видима причина, атмосферата отново стана напрегната. Отнякъде прокънтя боен вик. Всички коне изведнъж се разиграха. Надигнаха се възгласи и заглъхнаха почти мигновено под тропота на копитата. Битката започна и Уилям надуши киселата потна миризма на страха.
Озърна се наоколо, мъчейки се отчаяно да разбере какво точно става, но всичко тънеше в хаос и след като беше спешен, можеше да вижда само непосредственото си обкръжение. Графовете на десния фланг изглежда бяха започнали битката, атакувайки врага. Силите срещу тях — войската обезземлени благородници на Робърт — изглежда реагираха по сходен начин, атакувайки в строй. Почти мигновено от левия фланг също изригнаха викове. Уилям се обърна натам и видя, че конниците на наемниците от Бретон пришпорват конете си напред. В същия момент от противоположната част на вражеската армия се надигна смразяващ кръвта рев — уелската сган, навярно. Не можеше да разбере на чия страна бе предимството.
Изгубил беше Ричард от погледа си.
Десетки стрели полетяха като ято птици от вражеския тил и западаха наоколо. Уилям задържа щита над главата си. Ненавиждаше стрелите — убиваха безразборно.
Крал Стивън нададе боен вик и нападна. Уилям извади меча си, затича напред и завика на хората си да го последват. Но конниците отляво и отдясно се бяха развърнали, докато атакуваха и се озоваха между него и врага.
Вдясно от него се носеше оглушителен грохот на желязо и въздухът се изпълни с така познатата му миризма на метал. Графовете и „Обезземлените“ се бяха вкопчили в битка. Можеше да види само мъже и коне, които се сблъскваха, обръщаха, връхлитаха и падаха. Конското цвилене не можеше да се различи от бойните викове на мъжете, а някъде сред целия този шум Уилям вече долавяше смразяващите костите писъци на ранени в предсмъртна агония. Надяваше се Ричард да е сред тях.
Погледна наляво и се ужаси, като видя, че бретонците отстъпват пред криваците и брадвите на дивите уелсци. Уелсците бяха побеснели, ревяха и врещяха, тъпчеха се едни други в стръвта си да се докопат до врага. Може би бяха алчни за плячката от богатия град. Бретонците, мотивирани единствено от перспективата за едноседмично заплащане, водеха отбранителен бой и отстъпваха терен. Беше възмутително.
Разочарован беше и от това, че все още не бе нанесъл и един удар. Рицарите му го бяха обградили, а пред него бяха графовете и бретонците. Уилям налетя напред, от едната страна на краля. Наоколо сражението бе в разгара си: паднали коне, вкопчените в ръкопашен бой мъже, освирепели като рисове, оглушителния кънтеж на мечове и лепкавата миризма на кръв. Но Уилям и крал Стивън засега оставаха заседнали в мъртва зона.