Отново нямаше с кого да се бие. Остана на място, тежко задъхан. За миг му се беше сторило, че кралската армия ще бъде разбита, но редиците се бяха стегнали и за момента като че ли никоя страна нямаше предимство. Озърна се надясно, зачуден какво бе причинило раздвижването, отвлякло единия му противник. За свое изумление видя, че гражданите на Линкълн дават жесток отпор на врага. Може би беше заради това, че бранеха собствените си домове. Но кой ги беше окуражил, след като графовете на този фланг бяха побягнали? Въпросът му бързо получи отговор: за негово изумление видя Ричард от Кингсбридж на бойния му кон, подкарал напред градските хора. Сърцето на Уилям се сви. Ако кралят видеше храбростта на Ричард, щеше да засенчи всичките му усилия. Погледна към Стивън. В този момент кралят засече погледа на Ричард и му махна окуражително. Уилям изруга примирено.
Настъплението на гражданите облекчи натиска над краля, но само замалко. Вляво хората на Ранулф бяха разбили фламандците и сега той обръщаше към центъра на отбраняващите се сили. В същото време тъй наречените „Обезнаследени“ атакуваха Ричард и градските мъже. Боят се разгоря свирепо.
Уилям бе нападнат от грамаден мъж с бойна брадва. Успя да отскочи встрани в паника, изведнъж уплашен за живота си. С всеки замах на брадвата скачаше назад и със страх осъзна, че цялата кралска армия отстъпва почти със същата скорост. Вляво от него уелсците се върнаха нагоре по хълма и колкото и невероятно да изглеждаше, започнаха да хвърлят камъни. Беше нелепо, но ефикасно, тъй като вече трябваше не само да се брани от великана с брадвата, но и да държи под око хвърчащите камъни. Врагът като че ли бе станал далеч по-многоброен и Уилям отчаян разбра, че хората на краля отстъпват числено. В гърлото му се надигна истеричен страх щом осъзна, че битката е почти напълно изгубена и той самият е в смъртна опасност. Кралят трябваше вече да побегне. Защо продължаваше да се бие? Беше безумие — щяха да го убият — всички щяха да избият! Противникът му надигна брадвата си високо. Бойният инстинкт на Уилям се задейства за миг и вместо да отстъпи като преди, той скочи напред и замахна в лицето на едрия мъж. Върхът на меча му го прониза във врата точно под брадичката. Уилям заби с все сила. Очите на мъжа се затвориха. Уилям изпъшка облекчено, издърпа меча си и скочи назад, за да избегне брадвата, която вече падаше от вкочанените ръце.
Озърна се към краля, едва на няколко разтега вляво от него. Пред очите му Стивън стовари меча си с все сила над нечий шлем и оръжието се прекърши на две като клонка. Толкова, помисли си Уилям. Битката бе приключила. Кралят щеше да побегне и да се спаси, за да поведе нова войска в друг някой ден. Но надеждата се оказа преждевременна. Тъкмо се обръщаше готов да побегне, когато някакъв градски мъж подаде на краля брадва с дълга дръжка. За отчаяние на Уилям, Стивън сграбчи оръжието в двете си ръце и продължи боя.
Уилям бе нападнат отново, този път от нисък мъж с лека броня, който се движеше много бързо и мечът му блестеше на слънчевата светлина. Щом оръжията им се сблъскаха, Уилям разбра, че си има работа с много труден противник. Отново се озова в отбрана, уплашен за живота си, а осъзнаването, че битката е изгубена, изцеди волята му за борба. Парираше светкавичните забивания и посичания, а за жалост не можеше да нанесе единствения силен удар, който да прониже вражеската ризница. Видя шанс и замахна с меча си. Другият мъж отскочи встрани и заби, и Уилям усети как лявата му ръка изтръпна. Беше ранен. Призля му от страх. Продължи да отстъпва под атаката, а земята сякаш се изместваше под краката му. Щитът увисна от врата му — не можеше да го държи здраво с обездвижената си ръка. Дребният мъж надуши победата и удвои усилията си. Уилям видя смъртта си в очите му и се вцепени от ужас.
Изведнъж Уолтър се озова до него.
Уилям отстъпи назад. Уолтър замахна с меча си с две ръце, изненадал с появата си дребния мъж, и го посече като дръвче. Уилям изведнъж се замая от облекчение. Подпря се на рамото на слугата си.
— Загубихме! — изрева му Уолтър. — Да се махаме!
Уилям се съвзе. Кралят продължаваше да се бие, макар да беше ясно, че сражението е изгубено. Да можеше да се вразуми вече и да се опита да избяга, щеше да се върне на юг и да събере нова армия. Но колкото повече упорстваше, толкова по-голяма бе вероятността да го пленят или убият, а това можеше да означава само едно: че Мод щеше да е кралица.
Уилям и Уолтър заотстъпваха заедно. Защо беше толкова глупав кралят? Трябваше да докаже куража си. Рицарската доблест щеше да го убие. Уилям отново бе изкусен да го изостави. Но Ричард от Кингсбридж все още беше тук, държеше като скала десния фланг и покосяваше враговете като жътвар.