— Уилям, приятелю. Чул си.
Уилям се поклони.
— Милорд кралю.
Стивън стана.
— Скърбя с теб. — Прегърна Уилям и го задържа за миг, преди да го пусне.
Съчувствието му събуди първите сълзи в очите на младежа.
— Трябва да ви помоля за разрешение да се върна у дома.
— Давам го с готовност, макар и не с радост — отвърна кралят. — Ще ни липсва силната ти десница.
— Благодаря ви, милорд.
— Също така ти дарявам попечителството над графство Шайринг и всички доходи от него, докато се реши въпросът с наследството. Върни се у дома, погреби баща си и се върни при нас колкото се може по-скоро.
Уилям се поклони отново и се оттегли. Кралят поднови разговора си. Около младежа се струпаха придворни да изразят съболезнованията си. Докато ги приемаше, смисълът на казаното току-що от Стивън го порази. Беше му дал попечителство на графството докато се реши въпросът с наследството. Какъв въпрос? Уилям беше единственото дете на баща си. Как можеше изобщо да има въпрос? Огледа лицата наоколо и погледът му се спря на един млад свещеник от по-изтъкнатите клирици в обкръжението на краля. Придърпа го и заговори тихо:
— Какво, по дяволите, имаше предвид той с „въпроса“ за наследството, Джоузеф?
— Има друг претендент за графството — отвърна Джоузеф.
— Друг претендент? — повтори Уилям изумен. Нямаше никакви полубратя, незаконни братя, братовчеди… — Кой е той?
Свещеникът посочи към една фигура, застанала с гръб към тях. Беше с новопристигналите. Носеше облекло на скуайър.
— Но той дори не е рицар! — каза Уилям високо. — Баща ми беше графът на Шайринг!
Скуайърът го чу и се обърна.
— Моят баща също беше графът на Шайринг.
Отпървом Уилям не го позна. Видя пред себе си красив широкоплещест младеж на около осемнайсет години, добре облечен за скуайър и с хубав меч. В стойката му личеше увереност и дори арогантност. Най-стъписващото беше, че се взря в Уилям с такава неподправена омраза, че младият лорд се присви пред погледа му.
Лицето беше много познато, но променено. Все пак Уилям не можа да го свърже с нищо. После забеляза грозния белег на дясното ухо на скуайъра, там, където меката част беше отрязана. В един рязък проблясък на спомен видя как парче бяла плът пада върху задъханата гръд на уплашена девица и чу как едно момче крещи от болка. Това беше Ричард, синът на предателя Бартоломю, братът на Алиена. Момченцето, принудено да гледа, докато двама мъже изнасилваха сестра му, беше пораснало във внушителен мъж, с отмъстителен блясък в светлосините си очи. Уилям изведнъж изпита ужасен страх.
— Помниш, нали? — провлачи леко Ричард, което не прикри напълно кипящия отдолу гняв.
Уилям кимна.
— Помня.
— Аз също, Уилям Хамли — каза Ричард. — Аз също.
Уилям седеше в големия стол на челото на масата. Там, където бе седял баща му. Винаги беше знаел, че един ден ще заеме това място. Беше си представял, че ще се чувства неимоверно силен, щом го направи, но всъщност бе малко уплашен. Страх го беше, че хората няма да видят в него мъжа, такъв, какъвто бе баща му, и щяха да го презрат.
Майка му седеше от дясната му страна. Често пъти я бе наблюдавал, когато баща му седеше в този стол и беше следял как тя заиграва със страховете и слабостите на съпруга си, за да наложи своето. Твърдо бе решил да не й позволи да прави същото с него.
Вляво от него седеше Артър, кротък сивокос мъж, някогашен управител на граф Бартоломю. След като стана граф, баща му бе наел Артър, защото човекът познаваше добре имението. Уилям винаги беше хранил съмнения за този избор. Слуги на други хора понякога трудно се откъсваха от навиците, наложени от предишния им господар.
— Не е възможно крал Стивън да направи Ричард граф — говореше майка му ядосано. — Той е само скуайър!
— Не разбирам как изобщо е постигнал това — заговори раздразнено Уилям. — Мислех, че са останали бедни. Но той имаше хубави дрехи и добър меч. Откъде е взел парите?
— Устрои се като търговец на вълна — обясни майка му. — Има всичките пари, които му трябват. Или по-скоро сестра му ги има. Чувам, че Алиена върти търговията.
Алиена. Тя значи стоеше зад това. Уилям така и не беше я забравил напълно, но девойката вече не терзаеше толкова ума му, след като избухна войната. Чак докато срещна Ричард. Оттогава присъстваше в мислите му постоянно, все така млада и красива, все така уязвима и съблазнителна, както винаги. Мразеше я заради тази власт, която имаше над него.