— Още не! — спря той Уолтър. — Наблюдавай краля!
Заотдръпваха се назад стъпка по стъпка. Боят позатихна, след като мъжете от двете страни разбраха, че спорът е решен и нямаше смисъл да се поемат рискове. Уилям и Уолтър кръстосаха мечове с двама рицари, но противниците им се задоволиха само да ги изтласкат назад и двамата минаха в отбрана. Нанасяха силни удари, но никой не се откриваше опасно.
Уилям отстъпи две крачки назад и рисковано се озърна към краля. В този момент над полето профуча грамаден камък и удари шлема на Стивън. Кралят се олюля и падна на колене. Противникът на Уилям се спря и извърна глава в същата посока. Бойната брадва изпадна от ръцете на Стивън. Вражески рицар притича към него и дръпна шлема.
— Кралят! — изрева мъжът победоносно. — Плених краля!
Уилям, Уолтър и цялата кралска армия обърнаха в бяг.
Филип ликуваше. Отстъплението започна в центъра на кралската армия и премина на вълна към фланговете. За няколко мига цялата войска на Стивън обърна в бяг. Това бе наградата на владетеля за несправедливостта.
Нападателите се впуснаха в преследване. В тила на кралската армия имаше трийсет-четирийсет коне без ездачи, задържани от оръженосците и някои от бягащите мъже се метнаха на тях и препуснаха в бягство не към града, а през голата равнина.
Филип се зачуди какво бе станало с краля.
Гражданите на Линкълн бързо напускаха покривите. Започнаха да прибират деца и животни. Някои семейства се изпокриха в къщите си, затваряха кепенците и залостваха вратите. При лодките на езерото настъпи раздвижване: някои граждани се опитваха да се измъкнат по реката. Започнаха да прииждат хора към катедралата, за да потърсят убежище там.
При всеки вход към града притичваха хора, за да затворят огромните обковани с желязо врати. Изведнъж мъжете на Ранулф от Честър изригнаха от замъка. Разделиха се по явно предварително уговорен план и към всяка порта тръгна по една група. Нагазиха през тълпите граждани, събаряха ги наляво и надясно и отвориха отново вратите, за да пуснат настъпващите бунтовници.
Филип реши най-сетне да слезе от покрива на катедралата. Другите с него, повечето катедрални каноници, бяха помислили същото. Всички се шмугнаха през малката врата към куличката. Там срещнаха епископа и архидяконите, които бяха гледали от по-високо в кулата. На Филип му се стори, че епископ Аликзандър е уплашен. Беше жалко: днес епископът трябваше да вдъхва кураж на хората.
Всички заслизаха внимателно по дългото вито стълбище и излязоха в нефа на църквата в източния край. В храма вече имаше стотина граждани и от трите големи врати прииждаха още. Когато Филип погледна навън, в катедралния двор влязоха двама рицари, оплискани с кръв и окаляни, явно завърнали се от битката. Влязоха направо в църквата, без да слизат от конете. Видяха епископа и извикаха:
— Плениха краля!
Сърцето на Филип подскочи. Крал Стивън не просто бе победен, а беше взет в плен. Роялистките сили из цялото кралство вече със сигурност щяха да се разпаднат. Възможните последствия от това се завихриха в ума му, но преди да е успял да ги осмисли, чу вика на епископ Аликзандър:
— Затворете вратите!
Не можеше да повярва на ушите си.
— Не! — извика Филип. — Не можете да направите това!
Епископът зяпна в него, пребледнял от страха и паниката. Все едно, че не го познаваше. Филип го бе посетил веднъж официално, за да изрази почитанието си, но оттогава не бяха разговаряли. С явно усилие Аликзандър най-после го позна.
— Тази катедрала не е ваша, приор Филип, моя е. Затворете вратите!
Няколко каноници се притекоха да изпълнят нареждането му.
Филип се ужаси от този израз на чист егоизъм, проявен от висш духовник.
— Не можете да затворите храма за хората — извика ядосано. — Може да ги избият отвън!
— Ако не затворим вратите, ще ни избият всички! — изкрещя Аликзандър истерично.
Филип го сграбчи за предницата на расото и му изсъска:
— Не забравяйте кой сте. Ние нямаме право на страх — особено от смъртта. Вземете се в ръце.
— Махнете го от мен! — викна Аликзандър.
Няколко каноници издърпаха Филип настрана, а той им извика:
— Не виждате ли какво прави той?
— Ако си толкова смел — отвърна му един каноник, — защо сам не излезеш навън да ги защитиш?
Филип се отскубна.
— Точно това ще направя.
Обърна се. Голямата централна врата тъкмо се затваряше. Втурна се през храма. Трима свещеници бутаха крилата, за да ги дозатворят, докато хората отвън напираха да се проврат вътре през стесняващия се отвор. Филип успя да се шмугне навън тъкмо преди вратата да се затръшне.