Филип седеше в един ъгъл на килията си, с ужасно главоболие, безсилен и съкрушен. В крайна сметка се бе оказал също толкова безполезен, колкото и страхливия епископ Аликзандър. Не бе успял да спаси и един живот. Не беше предотвратил и един удар. Гражданите на Линкълн едва ли щяха да пострадат по-зле и ако той не беше там. За разлика от абат Питър, беше се оказал съвсем безпомощен пред насилието. Просто не беше отец Питър.
Още по-лошото бе, че в суетния си опит да помогне на гражданството, сигурно бе провалил шанса си да спечели отстъпки от императрица Мод, щом станеше кралица. Сега беше пленник на армията й. От това тя щеше да се заключи, че е бил със силите на крал Стивън. Приоратът Кингсбридж щеше да е принуден да плати откуп за освобождението му. Най-вероятно всичко това щеше да стигне до знанието на Мод, а тогава тя щеше да изпитва предубеждения към него. Чувстваше се измъчен, разочарован и пълен с угризения.
През целия ден водеха още пленници. Притокът секна към свечеряване, но безчинствата из града продължиха зад стените на замъка. Към полунощ шумът затихна, сигурно след като войниците бяха толкова пияни от крадено вино и заситени от насилия, че не можеха да причиняват повече щети. Неколцина от тях се довлякоха в замъка, хвалеха се шумно с победите си, караха се и повръщаха на тревата; най-сетне се натръшкаха по двора и заспаха.
Филип също поспа, макар да нямаше достатъчно място, за да легне и трябваше да се свие в ъгъла с гръб към дървените решетки на килията. Събуди се на разсъмване разтреперан от студ, но болката в главата му милостиво бе позаглъхнала. Надигна се да изпъне крака и се запляска по ръцете да се сгрее. Всички постройки в замъка преливаха от хора. В навесите на конюшните се виждаха заспали в яслите мъже, докато конете бяха вързани отвън. Чифтове крака стърчаха от вратата на пекарната и кухненския сутерен. Малкото останали трезви войници бяха разпънали палатки. Коне имаше навсякъде. В югоизточния ъгъл на двора на замъка беше цитаделата — същински замък в замъка, построена на висока могила, чиито могъщи каменни стени ограждаха половин дузина или повече дървени постройки. Графовете и рицарите от победилата страна щяха да са вътре и да отспиват празненството си.
Мислите на Филип отново се върнаха на последствията от вчерашната битка. Означаваше ли тя, че войната е свършила? Вероятно. Стивън имаше жена, кралица Матилда, която можеше да продължи да се бие. Тя беше графиня на Булон и със своите френски рицари бе завзела Дувър в началото на войната, а сега държеше под властта си по-голямата част от Кент, в името на съпруга си. Само че щеше да й е трудно да събере подкрепа от бароните, докато Стивън е в затвора. Можеше да се задържи за известно време в Кент, но едва ли щеше постигне повече.
Все пак проблемите на Мод не бяха приключили още. Предстоеше й да утвърди военната си победа, да спечели одобрението на Църквата и да бъде коронясана в Уестминстър. Но предвид нейната решимост и с малко благоразумие, може би щеше да успее.
А това беше добра вест за Кингсбридж. Или щеше да е, стига Филип да успееше да се измъкне оттук, без да бъде дамгосан като поддръжник на Стивън.
Слънце не се показа, но въздухът се постопли с настъпването на деня. Съкилийниците на Филип се събуждаха един подир друг със стонове: повечето от тях бяха получили най-малкото натъртвания, а те боляха повече след студена нощ, с оскъден покрив над главата и с решетки вместо стени. Някои бяха богати граждани, а други — рицари, пленени в битката. Щом повечето от тях се събудиха, Филип запита:
— Видя ли някой от вас какво стана с Ричард от Кингсбридж?
Надяваше се Ричард да е оцелял, заради Алиена.
Мъж с накървавена превръзка на главата каза:
— Би се като лъв — подкара мъжете от града, когато нещата тръгнаха зле.
— Жив ли е или загина?
Мъжът поклати бавно пострадалата си глава.
— Не го видях накрая.
— А Уилям Хамли? — Щеше да е блажено облекчение, ако Уилям е паднал.
— Той беше до краля повечето време. Но се измъкна накрая — видях го на кон, бягаше много пред другите.
— Аха.
Смътната надежда угасна. Проблемите на Филип нямаше да се решат толкова лесно.
Разговорът замря и клетката затихна. Мъжете отвън се раздвижваха. Държаха се за главите и пъшкаха от тежкия махмурлук, оглеждаха плячката си, проверяваха си заложниците да се уверят, че не са избягали и взимаха закуската си от кухнята. Филип се зачуди дали ще нахранят пленниците. Трябваше, иначе щяха да умрат и нямаше да има откуп. Но кой щеше да се заеме с изхранването на всички тези хора? Това на свой ред го накара да се замисли колко щеше да се задържи тук. Тези, дето го бяха пленили, щяха да пратят вест до Кингсбридж и да поискат откуп. Братята щяха да проводят някого да договори освобождението му. Кой щеше да е той? Милий би бил най-добрият избор, но Ремигий, като помощник-приор, управляващ в отсъствието на Филип, можеше да прати някой от приятелите си или дори да дойде сам. Ремигий щеше да върши всичко бавно: беше негоден за бързо и решително действие, дори да е в негов личен интерес. Можеше да отнеме месеци. Настроението му помръкна още повече.