Други пленници се оказаха по-щастливи. Скоро след изгрев-слънце, жени, деца и роднини на пленените започнаха да се стичат в замъка, боязливо и колебливо в началото, а после по-уверено, за да договорят откупа за близките си. Пазаряха се известно време с хваналите ги в плен, вайкаха се от липса на пари, предлагаха евтини накити или други по-ценни вещи. Стигаха до споразумение и малко след това се връщаха с договорения откуп, обикновено в пари. Купищата плячка растяха и клетките се опразваха.
Към обед половината пленници си бяха отишли. Бяха местните хора, прецени Филип. Останалите трябваше да са от по-отдалечени села и може би всички рицари, пленени в битката. Впечатлението се потвърди, когато управителят на замъка обиколи клетките и разпита за имената на всички останали: повечето се оказаха рицари от юга. Филип забеляза, че в една от клетките имаше само един мъж, стегнат в пранги, сякаш някой искаше да е двойно подсигурен, че няма да избяга. След като погледа няколко минути специалния пленник, Филип се досети кой е.
— Вижте! — каза на тримата останали в клетката му. — Онзи мъж, самичкият. Същият ли е, който си мисля?
Мъжете погледнаха.
— Боже мой, това е кралят! — възкликна единият. Другите се съгласиха.
Филип се загледа в окаляния светлокос мъж, с болезнено стегнатите в дървени пранги ръце и крака. До вчера той беше кралят на Англия. Вчерашния ден бе отказал позволение за пазар в Кингсбридж. Днес не можеше да се изправи без нечие позволение. Кралят си бе получил заслуженото. При все това изпита жалост към него.
Рано следобеда раздадоха на пленниците храна. Бяха притоплени остатъци от обеда за войниците, но я нагънаха лакомо. Филип се задържа настрана и остави на другите да изядат повечето, тъй като смяташе глада за унизителна слабост, на която човек трябва да устоява от време на време и приемаше принудителния пост като възможност да умъртви плътта си.
Докато огребваха купата, в цитаделата настъпи оживление и малко след това няколко графове се появиха навън. Когато заслизаха по стъпалата и тръгнаха през двора приорът забеляза, че двама от тях вървят малко пред останалите и другите се отнасят особено почтително към тях. Трябваше да са Ранулф от Честър и Робърт от Глостър, но не знаеше кой от двамата кой е. Приближиха се към клетката на Стивън.
— Добър ден, братовчеде Робърт — каза Стивън, като натърти на „братовчеде“.
По-високият от двамата отвърна:
— Не исках да прекараш нощта в пранги. Заповядах да те преместят, но не са ми изпълнили заповедта. Но явно си преживял.
От групата се отдели мъж в свещеническо облекло и се запъти към клетката на Филип. Отпървом Филип не му обърна внимание, тъй като Стивън тъкмо питаше какво ще правят с него, а той искаше да чуе отговора. Но свещеникът рече:
— Кой от вас е приорът на Кингсбридж.
— Аз съм — отвърна Филип.
Свещеникът заговори на един от войниците, които го бяха довели тук:
— Освободи този човек.
Филип се озадачи. Не беше го виждал през живота си. Явно името му бе взето от списъка, съставен по-рано от управителя на замъка. Но защо? Щеше да се зарадва, че ще излезе от клетката, ала не беше готов за радост — не знаеше какво го чака.
Войникът възрази:
— Той е мой пленник!
— Вече не е — каза свещеникът. — Пусни го.
— Защо да го пускам без откуп? — настръхна войникът.
Свещеникът му отвърна също толкова твърдо:
— Първо, защото той нито е военен в армията на краля, нито гражданин на този град, тъй че си извършил престъпление, като си го затворил. Второ, защото е монах и си виновен в светотатство, като си посегнал на Божи човек. Трето, защото секретарят на кралица Мод казва, че трябва да го освободиш и ако откажеш, ще се намериш в тази клетка на негово място преди да си мигнал, тъй че живо.
— Добре де — измърмори недоволно мъжът.