Въодушевлението на Филип се изпари. Всичко, което бе постигнал, беше изложено на риск заради суровото решение на Мод.
Тръгнаха покрай северната страна на строежа, където се трудеха повечето опитни зидари на скамейките си. С чукове и длета придаваха форма на камъните. Филип спря зад един каменоделец и огледа работата му. Беше капител, големият издаващ се навън камък, който винаги стои върху колона. С помощта на лек чук и малко длето майсторът извайваше фигури на листа. Листата бяха врязани дълбоко и работата беше деликатна. За своя изненада Филип разпозна в майстора младия Джак, доведения син на Том.
— Мислех, че Джак още се учи — каза той.
— Така е. — Том продължи напред, а като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, добави: — Момчето е забележително. Тук има хора, които са дялали камък преди да се роди той и никой не може да се сравни с неговата работа. — И се засмя малко смутено. — А дори не е мой роден син!
Родният син на Том, Алфред, беше майстор зидар и си имаше свой екип от чираци и работници, но Филип знаеше, че Алфред и екипа му не вършеха деликатната работа. Зачуди се как Том преживява това в сърцето си.
Умът на Том се беше върнал към проблема с плащането на позволителното за пазара.
— Пазарът, разбира се, ще носи много пари — рече той.
— Да, но не достатъчно. Би трябвало да носи някъде към петдесет фунта годишно.
Том кимна унило.
— Едва колкото да изплаща камъка.
— Бихме могли да се справим, ако не трябваше да плащам на Мод тези сто фунта.
— А вълната?
Вълната, която се трупаше в складовете на Филип, щеше да се продаде на Панаира на вълната в Шайринг след няколко седмици и щеше да донесе към сто фунта.
— Точно с това ще заплатя на Мод. Но тогава няма да ми остане нищо за заплати на майсторите за следващите дванайсет месеца.
— Не можете ли да вземете заем?
— Вече го направих. Евреите няма да ми заемат повече. Попитах, докато бях в Уинчестър. Няма да ти заемат пари, ако не са сигурни, че можеш да ги изплатиш.
— А Алиена?
Филип се сепна. Изобщо не беше си помислил да потърси заем от нея. Тя имаше дори повече вълна в складовете си. След панаира в Шайринг може би щеше да разполага с двеста фунта.
— Но парите й трябват за препитание. А християни не могат да налагат лихва. Ако ми заеме парите си, няма да има с какво да търгува. Макар че… — Докато говореше, хрумна му нова идея. Спомни си, че Алиена бе поискала да му изкупи цялата вълнена продукция за годината. Може би щяха да успеят да измислят нещо… — Все едно, мисля да поговоря с нея. У дома ли си е в момента?
— Така мисля. Видях я тази сутрин.
— Хайде, Франсис — тъкмо ще се срещнеш с една забележителна жена.
Оставиха Том и бързо излязоха от манастирския двор в града. Алиена имаше две къщи една до друга срещу западната стена на приората. Живееше в едната, а другата използваше за склад. Беше много забогатяла. Трябваше да има начин да помогне на манастира да изплати обременителната такса на Мод за позволителното за пазара. В ума на Филип започна да се оформя смътна идея.
Алиена беше в склада и надзираваше разтоварването на волска кола, затрупана с големи чували овчи руна. Облечена беше в пелисе от брокат, същото като на императрица Мод, а косата й бе прибрана под ленена шапчица. Изглеждаше властна както винаги и двамата мъже, които разтоварваха колата, се подчиняваха на указанията й, без да възразяват. Всички я уважаваха, макар да нямаше приятели — колкото и странно да беше. Видя ги и поздрави топло Филип.
— Когато чухме за битката за Линкълн, се уплашихме, че може да сте убит! — рече тя. В очите й имаше искрена загриженост и Филип се трогна при мисълта, че е имало хора, които са се притеснявали за него. Представи я на Франсис.
— Получихте ли справедливост в Уинчестър? — попита Алиена.
— Не съвсем — отвърна Филип. — Императрица Мод ни разреши пазар, но ни отказа кариерата. Едното повече или по-малко компенсира другото. Но ме задължи със сто фунта за позволението за пазара.
Алиена се стъписа.
— Това е ужасно! Казахте ли й, че приходът от пазара отива за строежа на катедралата?
— О, да.
— Но къде ще намерите сто фунта?
— Мислех, че ти би могла да помогнеш.
— Аз ли? — изненада се тя.
— До няколко седмици, след като продадеш вълната на фламандците, ще разполагаш с над двеста фунта.
Алиена се притесни.
— И бих ви ги дала с радост, но ще ми трябват, за да закупя още вълна следващата година.
— Помниш ли, че поиска да изкупиш вълната ми?