Уилям се озърна и забеляза червенобузото момиче с червенобузото бебе, застанала в дъното на тълпата. Сякаш се опитваше да не се набива на очи. Спомни си как мъжът с черната брада — вероятно баща й — се бе постарал да я накара да се скрие. Реши да разгадае тази загадка, преди да напусне селото. Улови погледа й и я подкани с пръст. Тя се обърна назад, надявайки се, че сочи към някой друг.
— Ти — подвикна й той. — Ела насам.
Мъжът с черната брада я видя и изпъшка отчаяно.
— Кой ти е мъжът, момиче?
Бащата понечи:
— Тя няма…
Закъсня обаче, защото момичето отвърна:
— Едмънд.
— Значи все пак си омъжена. Но баща ти кой е?
— Аз съм — отвърна чернобрадият. — Теобалд.
Уилям се обърна към Артър.
— Теобалд свободен ли е?
— Крепостен е, лорд.
— А когато дъщерята на крепостен се омъжи, не е ли правото на господаря, като неин собственик, да й се наслади на брачната нощ?
Артър беше стъписан.
— Милорд! Този примитивен обичай не е налаган в тази част на света откакто се помним!
— Вярно — отвърна Уилям. — Вместо това бащата плаща налог. Колко е платил Теобалд?
— Още не е платил, милорд, но…
— Не е платил! А тя е с дебело червенобузо дете!
Теобалд заговори:
— Никакви пари нямахме, господарю, а тя беше с дете от Едмънд и поискаха да се оженят, но можем да ви платим сега, след като прибрахме житото.
Уилям се усмихна на момичето.
— Дай да видим бебето.
Тя го зяпна със страх.
— Хайде. Дай ми го.
Страх я беше, но не можа да се насили да му подаде детето. Уилям се приближи и леко го пое от ръцете й. Очите й се изпълниха с ужас, но не оказа съпротива.
Бебето се разрева. Уилям го задържа за миг, а след това го хвана с една ръка за крачетата и с бърз замах го метна колкото може по-нависоко във въздуха.
Момичето писна като оплаквачка, зяпнала във въздуха, докато бебенцето хвърчеше нагоре.
Баща й притича разперил ръце да го улови, докато падаше.
Докато момичето гледаше нагоре и пищеше, Уилям сграбчи роклята й и я съдра. Имаше розово и закръглено младо тяло.
Бащата улови детето живо и здраво.
Девойката се обърна да побегне, но Уилям я задържа и я събори на земята.
Теобалд подаде детето на някаква жена и се обърна към лорда си.
Уилям рече:
— Тъй като не ми е дадено дължимото на брачната нощ и налогът не е платен, ще си взема дължимото сега.
Баща й се втурна към него.
Уилям извади меча си.
Бащата се спря.
Уилям погледна момичето, което лежеше на земята и се опитваше да скрие голотата си с ръце. Страхът й го възбуди.
— А когато свърша аз, рицарите ми също ще я имат — довърши той с доволна усмивка.
II
За три години Кингсбридж се бе променил до неузнаваемост.
Уилям не беше стъпвал тук след Петдесетницата, когато Филип и армията му доброволци бяха обезсилили плана на Уейлрън Бигод. Тогава имаше петдесетина дървени къщи, струпани около портата на манастира и пръснати покрай калната пътека, която водеше към моста. Сега, забеляза той, докато се приближаваше към селото през хълмистите полета, имаше поне три пъти повече къщи. Очертаваха кафява ивица около сивата каменна стена на приората и изцяло запълваха пространството между манастира и реката. Някои от домовете изглеждаха големи. Вътре в манастирския двор имаше нови каменни постройки, а стените на храма явно растяха бързо. Край реката бяха изникнали два нови кея. Кингсбридж се беше превърнал в градче.
Видът на мястото потвърди едно подозрение, пуснало корени в ума му откакто остави войната и се върна у дома. Докато бе обикалял да събира просрочени ренти и да наказва непокорни крепостници, непрекъснато бе слушал приказки за Кингсбридж. Безимотни млади мъже отивали там да търсят работа; заможни семейства пращали синовете си на училище в приората; дребни стопани продавали яйца и сирене на работниците на строежа… Явно всеки, който можеше, ходеше там в празничните дни, макар да нямаше все още катедрала. И днес беше празник — Архангеловден, който тази година се падаше в неделя. Беше топла ранна есенна утрин, хубаво време за пътуване, тъй че щеше да има голяма тълпа. Уилям очакваше да разбере какво привлича хората към Кингсбридж.
Петимата му довереници яздеха с него. Бяха свършили добра работа по селата. Вестта за обиколката му се бе разпространила с необичайна бързина и след първите няколко дни хората вече знаеха какво да очакват. При появата му пращаха децата и младите жени да се крият из горите. Уилям беше доволен, че е всял страх в сърцата на селяните и ги бе поставил на мястото им. Определено бяха разбрали вече кой е господарят!