Коста Сивов
Утопия
I
Изгарящото слънце го принуди да отвори очите си. Гърбът го болеше, вратът му беше схванат, а мускулите отказваха да се подчинят на всеки напън, който осъществяваше. Лежеше върху нещо твърдо и неудобно. Когато отвори очи и се огледа, осъзна, че се намира на някакво поле. Пустош и тишина се разстилаха наоколо, сякаш някой бе изтребил всичкия живот на планетата. След няколко опита да се изправи и вълните на болка преминаващи през тялото му, той стана и заоглежда местността. Не можа да види къде свършва полето. То бе засято с пшеница, която беше станала около метър висока, и в цялата тая обстановка имаше нещо приятно и красиво, нещо успокояващо и приветливо.
Той не можа да си спомни защо се намира на това място. Място, което всъщност не познаваше. Нямаше и представа в този момент как се е озовал тук. Опита се да си спомни какво е правил за последно, но и това му убягваше. Той не беше от хората, които се напиваха или надрусваха. Не беше и от хората, които бяха болни от нещо, което можеше да ги доведе до това му състояние — на безпонятие. Каква ли бе причината тогава Той да се озове на това пусто място?
Всъщност Той бе от хората, които водеха здравословен начин на живот. Ставаше всяка сутрин рано, пиеше кафе и закусваше овесени ядки или яйца, отиваше на работа, обядваше в ресторанти с коригирани нива на калории и мазнини, прибираше се и след работа отиваше във фитнес залата, за да потренира, вечеряше и си лягаше не по-късно от дванадесет. Целият този режим Той си създаде, поради стария си начин на живот. Преди време беше от хората, които си похапваха от всичко и то в неограничени количества. Не се лишаваше от лакомства и подсладени напитки. Всичко това му докара бързо затлъстяване и проблеми със сърцето и кръвното налягане. Докторите му казаха, че ако не спре с този хранителен маратон, сърцето му може да се „предаде“. Тези думи го накараха да осмисли всичко отново и да реши по кой от двата пътя да поеме. Този на риска или този на промяна в живота. Той реши да промени навиците си и да си изгради нови ценности. Всичко това постигна с много воля и лишения. Както всеки поставен в подобна ситуация и Той се изкушаваше да бръкне в купата с меда и да засити глада, който го преследваше в първите няколко месеца от диетата му, но не се поддаде.
Всичко това говореше за него, че е човек който държи на думата и на действията си. Човек, който не се поддаваше лесно на изкушенията и примамките на живота, които водеха до разрушаване на животи — дали неговия, дали на други.
Той стана и изтупа прахта от дрехите си. Беше облечен със сини дънки и кафява тениска, която прикриваше отчасти залепената по него мръсотия. Огледа се за някакъв път и видя, че всъщност такъв има. Явно той водеше до някое населено място. Той излезе на пътя и тръгна по него. Силно се надяваше наблизо да има хора. Слънцето го изгаряше и потта се стичаше по цялото му тяло. Вървенето още повече затрудняваше дишането и движенията му. Но нямаше друг начин. Трябваше да намери изход от ситуацията. След още няколко крачки Той се сети, че вероятно ще са му необходими някакви пари и заопипва джобовете на дънките си. В задния намери портфейл и видя, че в него има достатъчно пари. Видя и че документите му са си на мястото. Томас Блак — това име се показа до лика на личната му карта. Но разбира се той знаеше това. Все пак имаше само частична загуба на паметта си.
Изглеждаше, че пътя няма край и той си помисли, че никога няма да стигне до някое населено място. Тази мисъл го раздразни и доведе до доста звучна ругатня. Това му действие сякаш раздвижи нещо в пшеничното поле, което както изглеждаше, се разпростираше успоредно на пътя. Изненадан от това движение, мъжът се заоглежда във всички посоки. Безкрайното поле си седеше все така непокътнато и величествено. Томас Блак застана стабилно на двата си крака и задебна, гледайки в една точка и слушайки внимателно за всеки подозрителен звук.
— Има ли някого тук? — попита с нисък глас и сякаш някаква буца на гърлото му пречеше да говори нормално. Разбира се отговор нямаше и той реши да продължи по пътя. Точно в този момент бегъл силует издаде присъствието на някакво същество. Малка черна сянка идваше от гъстата пшеница. Томас Блак замръзна в позата, която бе заел точно преди секунда и не знаеше да бяга или да седи. В пшеницата, на около метър от него, малко същество заизлиза, подаващо любопитно глава и оглеждащо го с подозрение.
Съществото беше черно и странно. Не приличаше на нито един жив организъм, който Блак познаваше. Беше високо около метър и десетина-двадесет сантиметра, заоблено в ханша леко наподобяващо ствол на дърво. Самата му кожа, ако това въобще беше кожа, приличаше доста на кората на дърво. Изглеждаше груба и обгоряла, сякаш пожар бе затрил мекия й вид.