Томас Блак се усмихна бегло и зачака отговор от странното създание приличащо на мини-дръвце в що-годе облик на животно. Такъв разбира се нямаше, съществото се обърна и изчезна. Няколко размърдвания в пшеничното поле подсказаха по странен начин на човека, че може би създанието имаше и спътници, макар и останали невидяни от него. Той реши да почака минута-две и се заоглежда притеснително, очакващ някакво нападение или поне някакъв контакт. След няколко минути на притаено очакване напразно Блак продължи по пътя си. Сърцето му биеше усилено и устните бяха изсъхнали и наранени от постоянното прехапване. Всичко това беше много странно и необикновено.
Макар да не вярваше в извънземни и свръхестествени явления, всичко случващо се го накара да се замисли. Все пак нямаше логично обяснение за това, което го спохождаше от момента, в който се събуди на това прокълнато поле. Не знаеше къде се намира, как е попаднал на това място и въобще всичко изглеждаше изключително странно. Може би създанието го накара да мисли толкова паранормално. Може би просто всичко си имаше обяснение и след няколко часа щеше да разбере отговорите на всички, изникващи панически в съзнанието му въпроси. Тогава може би щеше да си налее чаша бира и да се освежи, напомняйки си с насмешка за преживяното.
Денят отиваше към края на смяната си и слънцето започна да жали земята. Силата му отслабна и въздуха не бе толкова сух и горещ. Томас Блак отдавна бе гладен и с пресъхнала уста. Пътят бе дълъг и безкраен. В далечината, може би на не повече от половин километър, той видя силует, движещ се в някаква последователност. С всяка следваща крачка все по-ясно се очертаваха контурите на жена, която усърдно вършеше нещо. След няколко минути, Томас Блак я доближи и я заговори с изнемощелия си глас:
— Здравейте, госпожо. Имате ли вода, моля?
Жената кимна и му подаде бутилка с кристално чиста вода. Той пое шишето и побърза да утоли тази адска жажда. Не вода, а еликсир изми вътрешностите му. Никога през живота си той не се бе замислял колко уникален и приятен вкус притежава водата, която всички смятаха просто за даденост. Нещо, което не заслужава човешкото внимание и разбор. Нещо, което можеше да бъде реално оценено само ако липсваше.
— Какво те води насам, момче? — жената го нарече момче, поради явната разлика във възрастта им. Тя беше стара жена. Над шестдесет години тежаха на раменете й. Беше изпита и слаба. Личеше си, че голяма част от живота си е прекарала на полето, грижейки се за него. За разлика от нея пък Томас Блак беше към края на тридесетте, висок и мускулест мъж, със светлокестенява коса и тъмни зелени очи. Ако трябваше да бъдем честни, видът му беше като на актьор, понеже имаше естествено добре изглеждащо лице и тяло. За разлика от истинските актьори той не прекарваше по цели дни във фитнес залите и не ядеше само моркови и домати. Вярно бе, че се хранеше здравословно, но не и нищожно.
— Честно да ви кажа и аз не знам какво правя тук — той вдигна отново бутилката с водата и заля с нова порция еликсир гърлото си.
Жената го изгледа и определено не разбра прекия смисъл на казаното от мъжа. Тя се засмя и избърса калната пот от голямото си чело. Отдъхна от тежкия дневен труд и продължи с въпросите:
— Явно си дошъл поради причина и не ти е харесало след това, че си дошъл, а?
Въпросът му се стори малко объркан, но въпреки това съумя да разгадае смисъла. Явно беше, че това не е причината. Само че не можеше да каже на тази старица, че нищо не помни и въобще да й разкаже истинските събития. Естествено, ако беше разкрил истината, жената нямаше да повярва и щеше да го помисли за луд или за някакъв избягал престъпник. Определено видът му щеше да й помогне в тия й помисли. Реши, че е най-рационално просто да излъже.
— Пътувах си с колата през нощта и явно съм заспал за миг зад волана. В следващия момент само видях дърво пред мен и инстинктивно набих спирачките. Така че претърпях катастрофа на магистралата на няколко километра от тук. Понеже никой не мина, пък и нямам мобилен телефон, не успях да се обадя за помощ, а както знаете със седене тя няма да дойде сама при мене.
— И за къде се беше отправил момче? — в погледа на жената имаше нещо странно и плашещо. Какво значение всъщност имаше накъде се е запътил. Важното беше, че лъжата наистина бе добра и той се гордееше със себе си в този момент, ала дали наистина заблуди тази простовата женица? Той се зачуди за миг. Все пак трябваше да даде смислен отговор, иначе веднага щеше да бъде разобличен като лъжец. Вместо това той реши да отговори с въпрос: