— А сега къде се намираме, госпожо? Извинете, но не видях никакви табели докато вървях.
Жената се засмя силно и отговори:
— Изгубил си се, момче! Странна работа е това. Но все пак за твоя информация ще ти кажа, че в момента се намираш в Лафайет.
Томас Блак пое глътка въздух и отдъхна, мислейки си, че поне се намираше на планетата Земя (не че можеше да прелети до някоя друга планета де). Тази мисъл го накара да прокрадне тънка усмивка по още по-тънките си устни. Значи все пак си беше отново в добрите „стари“ Съединени американски щати.
— Значи се намираме в щата Луизиана — констатира с облекчение той.
— Къде се намираме? — старицата го изгледа с огромна почуда.
— В щата Луизиана, Съединени американски щати. Лафайет се намира там, тоест… тук. Или се бъркам.
За секунда той се пообърка точно къде се намира в момента, но бързо се ориентира. Все пак имаше градове с това име и в Калифорния, Колорадо и Индиана, а кой знае и къде другаде, но просто сметна, че този Лафайет е в Луизиана. Затова изчака събеседничката му да изясни мъглявината.
— Слушай, момче. Не те знам откъде идваш и как си се озовал тук, но всичко е много странно и аз не мога да вържа смисъла на това, което казваш. Явно наистина си си ударил главата, но това едва ли е впоследствие от катастрофа. Според мен е по-вероятно да си паднал от някое дърво докато си кибичил на него.
За миг Томас Блак се почувства обвинен в лъжеговорене, ала веднага се окопити и попита смело жената:
— Защо не вярвате, че съм катастрофирал, госпожо? Кое е толкова странно?
— Странното е, че най-близката магистрала оттук е на над хиляда километра. Моля те не се опитвай да ме убеждаваш, че си вървял дотук. Дори и да можеше да летиш пак щеше да ти е трудно — тя се засмя от внезапно озарилата я помисъл и продължи с разкритията: — Пък и какви са тия бръщолевения за Луизони или как там бяха Шати някакви си.
Томас Блак гледаше втрещен и не можеше да вземе решение какво да каже в своя защита. Как беше възможно тази жена да не е чувала за САЩ, Луизиана, Калифорния… Все пак не можеше да е чак толкова неграмотна дори и да бе прекарала по-голямата част от живота си на Луната например.
— Не знам за какво говоря, госпожо. Просто това си мисля, че е правилно. Явно наистина съм си ударил главата някъде и то доста силно, щом говоря такива глупости. Все пак къде точно се намира Лафайет, бихте ли ме осенили?
Жената го погледна вече с по-миролюбив и не толкова учуден поглед и му каза:
— Момче, Лафайет е Главната зона на нашия свят, този който преди векове хората са наричали Земя.
Това вече му дойде в повече. Той се почуства доста замаян, краката му станаха меки като пластилин и просто не усети как се е сгромолил на огорялата пръст. Жената се разтрепери, осъзнаваща че всичко това се дължи на умората и предполагаемия удар на главата. Тя трябваше да помогне на мъжа с каквото може. Полето са размърда и от него заизлизаха съществата, едно от които Блак бе видял по-рано. Те го наобиколиха сякаш готови да правят нещо с него, макар че не бе ясно точно какво.
— Водете го към моя дом — заповяда старицата и създанията подхванаха от всички страни странника, след което го поведоха навътре в пшеничното поле. Отсега бе ясно, че щеше да е дълга нощ.
II
Светлината бе ярка, но доста оскъдна. Явно източникът й бе нещо като голямо фенерче. Томас Блак отвори очи, но всичко, което успя да види, бе размазан образ на помещение. След двеминутно взиране в нищото, зрението му се възвърна напълно. Той се огледа и видя че е сам в стаята или каквото там беше това. Много приличаше на пещера, но бе много малка, за да е такава и доста чиста, лишена от влага и гадни създания. Все пак сам нямаше да достигне до отговора на поредния си странен въпрос (странен понеже не всеки ден се питаше „Това пещера ли е или не?“). Той се изправи на леглото, което между другото бе изключително удобно. Същевременно бе и меко, и твърдо, и доста право. Не приличаше на матраците и дюшеците, на които бе спал до момента. Каквото и да бе това, определено оставаше приятно чувство и беше истинско удоволствие човек да релаксира на него.
В този момент сякаш някой бе усетил, че той се е събудил и в стаята се появи новата познайница на Блак — старицата от полето. Тя се усмихна, влизайки, и въобще не показа някакво чувство на изненада, че той е буден. В ръката си носеше чаша, пълна с някаква топла течност и я подаде на мъжа. Той я пое, като въобще не възнамеряваше да отказва или да се интересува какво му предлагат. Отпи глътка, за да прецени дали не е прекалено горещо и след миг гаврътна цялото количество. Топлата вълна обля пресъхналите му черва и той се почуства доста по-добре. Даже не се насили да прецени дали вкусът на тая отвара му допада.