III
Томас Блак всъщност не можеше да определи период, който да сметне за последен спомен. Всичко беше разбъркано в главата му като топки в лотарийна урна. Спомняше си основните неща, които по принцип почти всеки човек е длъжен да помни, но му беше ясно, че незначителните неща се забравят почти веднага. След дълго претърсване из дебрите на мозъка му, нещото което сметна, че помни за последно бе пътуването му към болницата. Но защо въобще се беше упътил натам?
Това му замисляне му докара изключително ускорено сърцебиене и току-що очертаващо се масивно главоболие. Като мълния споменът озари съзнанието му. Той се бе насочил към болницата, поради факта, че бе повърнал голямо количество кръв, а това можеше да означава само едно нещо — антракс. Или поне нямаше какво друго да бъде. Всички симптоми бяха налице, но Блак не им беше обърнал внимание навреме. Той си мислеше, че просто е настинал и повръщането и високата температура се дължат точно на това. Само че когато повърна кръв и коремът го болеше адски много, той трябваше да отиде при лекар. Реши да не отлага и се обади на сестра си да го закара до болницата. Естествено обаче, винаги когато имаш нужда от някого, не можеш да го откриеш. Така се случи и тогава. Той телефонира на мобилния й телефон, но апаратът не беше включен. Нямаше на кого другиго да позвъни, затова реши сам да шофира до болницата. Така и направи и…
Томас Блак седеше умислен с втрещен поглед в малкото създание, наричащо себе си Лафайет, и не можа да не зададе въпроса, който следваше от подреждането на фактите:
— Аз мъртъв ли съм, Лафайет?
Съществото го изгледа изненадано и в момента не можа да реши какъв отговор да му даде. То бе запознато с фактора смърт, но не знаеше дали е удачно този фактор да се припише в този случай. Какво всъщност е смъртта — тя е приключването на едно съществуване. Да, обаче приключването на съществуването на Земята. Това приемаха хората за смърт. Всъщност обаче Томас Блак все още съществуваше, но бе ясно, че това не бе на Земята, или, както каза старата жена, това не е Земята, която той познава (той нямаше и представа къде се намира). Затова, дали това състояние, в което се намираше, бе смърт? Всеки би казал, че не е щом човекът си е жив. Да, но след земната смърт човек продължава да съществува под друга форма (също както породата на Лафайет след приключване на съществуването си се трансформира в друго живо същество) и въпреки това явлението на приключване на съществуването на първата форма се наричаше смърт.
— Ти не си мъртъв по смисъла на вашите земни разбирания — това бе най-удачният отговор, който Лафайет можеше да даде в момента.
— Преди да се озова тук аз страдах от ужасна болест. Даже не знам дали не съм пред прага на смъртта в момента. Мисля, че това което ме сполетя, е антракс. Това е изключително опасно заболяване и довежда почти винаги до смърт.
Лафайет го погледна с мек, дори леко насмешлив поглед и му каза:
— Ти май не ме слушаш! Колко пъти да ти казвам, че тук не действат земните закони. От каквато и болест да си бил болен, тук тя няма сила, дори не съществува.
Беше ред на Блак да се засмее, но смехът му доста бързо стихна. Беше нужно само да помисли и да стигне до извода, че откакто бе тук нямаше абсолютно никакви следи от симптомите на антракса. Как въобще бе възможно това? Явно думите на Лафайет не бяха просто смислено образувани лъжи. Явно това, което казваше, все пак бе истина.
Истина или не, физическото му състояние в момента представляваше една перфектна кондиция. Томас Блак се чувстваше добре, дори много повече от добре, и странното бе, че можеше да усети разликата между предишните си състояния на добре на Земята, от която идваше, и на Земята (или както в момента се наричаше това място), на която се намираше. Вътрешно той усещаше и знаеше, че се чувства наистина странно, в добрия смисъл на това чувство.
— Какъв е този свят все пак, Лафайет? Къде всъщност се намираме в момента?
— В момента, Томас, се намираме на планетата Земя, тази, която ти така добре познаваш и уважаваш.
— Да, но Синтия ми каза, че планетата вече не се нарича така. Каза, че от векове името не е такова.
Лафайет се замисли — дали от носталгия по старото време или от желание да даде максимално изчерпателен отговор. Най-накрая той каза:
— Не те е излъгала, Томас. Планетата не носи това име тук, поне от векове не се нарича така.
— Какво имаш предвид под това тук? Нали това е Земята? — Блак наистина се учуди и не знаеше откъде да започне тълкуванията. Първо му казват, че това е Земята, после му намекват, че не е. Къде по дяволите се намираше все пак?