— Когато ме попита дали си мъртъв — започна Лафайет, — аз ти казах, че не си. Истината е, че не те излъгах понеже ти съществуваш — имаш усещания, сетивата ти работят перфектно и си в съзнание. Смятам, че този въпрос вече е изяснен. — Блак потвърди с леко кимване и зачака съществото да продължи с обясненията. — Когато ние живеехме на Земята, тази която е твоят роден дом, ние — моята раса, имахме едни планове за нея. Съществата, които по-рано аз нарекох „Съществената заплаха“ или както вие предпочитате — „Отрицателна енергия“, имаха съвсем различни от нашите виждания за по-нататъшното развитие на планетата. Това доведе до конфликт. Конфликт, в който ние не искахме да участваме.
— Било ви е страх от поражение? — в този въпрос Блак не вложи нито сарказъм, нито подигравка. Той наистина вече се бе поувлякъл в тази история и съмненията му изчезваха с всяка следваща дума. Малко по малко той започна да приема думите на Лафайет за истина и да вниква в цялостната картина.
— Не — отговори меко Лафайет, — ни най-малко. Даже точно обратното. Ние бяхме по-силни, по-добре запознати със същността на проблема. Решихме да отстъпим и да създадем свой собствен свят, далеч от враговете ни. Това бе най-правилното решение.
— Защо вие отстъпихте, след като сте могли да победите?
— Ето виждаш ли, Томас. Това ви е проблемът на хората. Виждате само повърхността и не се стремите да вникнете в същността. Какво щеше да ни доведе тази война? Щеше да ни доведе до една безкрайна битка, постоянен страх и бдителност, постоянна вина, че загиват и други същества, заради нашето неразбирателство. Не мислиш ли така?
Блак наистина се замисли сериозно над проблема и осъзна, че думите на Лафайет са философски подбрани, но и много точни. До какво водеха всички войни, битки, побоища, размирици, бунтове и прочие подобни ситуации. Нима те не се осъществяваха на основите на абсолютната човешка глупост и психоза. Алчното влечение към парите и славата. Иманярското търсене на собственото си име. Блак усети за миг, че светът — Утопичният свят — към който се стремяха всички хора — бе тук.
— Лафайет, вие сте създали този свят. Вие сте създали Утопичния свят. Този, към който ние хората се стремим, но и знаем, че никога няма да достигнем.
— Прав си, Томас. Това е светът, който създадохме. СВЕТЪТ, който трябваше да бъде Земята. Само че не си прав, че няма да намерите този свят. Ето, ти го намери. Явно си го търсил, където трябва. Защото, Томас, този свят е създаден не само за нас, но и за хората и живите същества, които го искат. Ние знаем кои са тези същества и ги приемаме в нашия свят.
— Искаш да кажеш, че вие сте ме докарали на този свят без моето разрешение? Едва ли не сте ме отвлекли? Какво тогава ви различава от вашите врагове? — Томас Блак се чувстваше измамен. Допреди няколко минути той бе започнал да харесва съществото и това, което то споделяше с него. Но самият факт, че той бе докаран на този свят против волята си, обърна нещата в обратна посока. Човешката му гордост не му позволи да приеме фактите, дори това да бе за негово по-висше благо.
— Точно това искам да кажа, Томас — Лафайет отвърна спокойно с мъркащия си глас и не се притесни въобще от изблика на човека. Или беше свикнал да води този вид разговори, или имаше желязна психика. — Само че ти не си нито отвлечен, нито доведен тук насила. Искаш ли да знаеш разликата между нас и нашите врагове — разликата, Томас, е, че нашите врагове направиха всичко възможно, за да отнемат живота ти, а ние направихме всичко възможно, за да го спасим. За жалост не успяхме!
Блак разтърка брадата си и не знаеше какво да каже. Преди няколко минути Лафайет му обясняваше, че е жив, че е напълно здрав тук, а сега му каза, че е умрял. Това ТУК обаче обясни много неща. Лафайет каза, че е жив „тук“, а не на Земята. Лафайет каза, че е в друг свят — а не на Земята. Лафайет каза, че е мъртъв на Земята — не ТУК. Блак се замисли и достигна до отговора на въпроса, който той така отчаяно търсеше от мига, в който се озова на това място. Отговорът бе, че той се намираше на мястото, което хората наричаха „оня свят“. Сега Блак „прогледна“ и видя цялата картина. Той си спомни мигновено за нощта, последната нощ, която той прекара на Земята. Нощта на неговата земна смърт.
Фактите се изясниха в мозъка му моментално. Чувството бе сякаш някой бе махнал тапата на обърната наопаки бутилка, чиято течност моментално започва да се изсипва. Той си спомни за нощта, спомни си за инцидента, спомни си за ВСИЧКО.