Направи една стъпка напред, после втора и отново притвори очи, за да не изгуби равновесие. Бавно като старец клекна, за да вземе пушката. Болката го накара да се свие на две и той прехапа устни, за да не извика от болка. Мракът заплашваше отново да го погълне и Пул изчака в сянката на долчинката, докато пристъпът отмине. После се изправи, залитна и с готова за стрелба пушка се приближи до мъжа в гащеризона.
Той лежеше проснат с разперена дясна ръка, а лявата бе преметната през гърдите. Никъде не се виждаше рана и Пул се чудеше дали не халюцинира, дали той не е онзи, който още лежи в дерето и умира, а умът му е избягал на хиляди мили от действителността.
И тогава забеляза червената дупка на мястото на дясното око, малката тъмна локвичка под главата, която се стичаше в сухите пукнатини на скалата.
Пул се озърна, дишаше плитко и начесто, опитвайки се да приглуши болката. Знаеше, че все още обилно кърви, но нямаше време да мисли за това. Пушката тежеше ненужна в ръцете му. Трябваше да обезвреди контролната кутия.
Той бавно тръгна към основата на купола. Хвана се за най-ниската метална пътека и започна да се изтегля напред — стъпка по стъпка, всяка от тях по-мъчителна от предишната, следвайки детонаторния шнур, който водеше до кутията. Точно пред него, на около десет метра от основата на купола, се виждаше горната част на задната стена на Утопия. Зад нея дълъг и плосък бетонен покрив се простираше от единия до другия край на каньона. Вентилационни тръби, високи комини, наблюдателни платформи, асансьорни шахти и антени набраздяваха повърхността му като изкуствена гора от мачти. Шестдесет метра по-ниско отвъд покрива се простираше служебният паркинг, а зад него се виеше служебният път от сърцето на пустинята към шосе 95.
Пул хвърли само бегъл поглед натам. Очите му бяха съсредоточени върху контролната кутия, която вече беше само на няколко метра от него. Опитваше се да не мисли за времето, за факта, че всеки момент бронираната кола ще се появи от Подземието и Джон Доу или някой от неговата кохорта ще активира предавателя, а после хората дълго-дълго ще събират късчета от Ангъс Пул. Ако успее да стигне до контролната кутия и да я неутрализира, може би имаха шанс.
Тя беше прикрепена здраво за долната част на металната пътека, където детонаторни шнурове поемаха в няколко различни посоки. Пул се опита да коленичи, но нов пристъп на болка го запрати в прахта заедно с пушката. Той се изправи и си наложи да удържи на агонията само колкото да извади приемника и да дезактивира вътрешното устройство.
Пръстите му безполезно се плъзгаха по гладката повърхност. Огледа по-внимателно кутията. Това изобщо не беше приемник, а просто реле, разпределителен възел за фазовите кабели.
Пул примигна, вцепенен от изненада.
На няколко метра от него една стълба се издигаше над металната пътека. По-тънък кабел водеше нагоре от релето. Очите на Пул го проследиха по купола… И там подигравателно му се хилеше приемникът, който търсеше. Терористът го беше завързал за долната част на втората метална пътека, която обикаляше купола на около петнадесет метра над първата, за да осигури видимост за предавателя на Джон Доу.
Коленете на Пул омекнаха и той отново падна върху каменистата земя.
— Исусе! — промърмори. — О, не! Не, не, не!
Петнадесет метра в този миг за него бяха като хиляда. Нямаше начин да се изкачи. Затвори очи. Беше твърде късно: твърде късно да обезвреди приемника, твърде късно, за да се отдалечи на безопасно разстояние. Всъщност твърде късно за каквото и да е.
16:28
На шофьорското място в бронираната кола Кендимен беше притиснал слушалките до главата си. На лицето му се четеше объркване. След няколко мига той свали ръка и бавно поклати глава.
— Какво има? — попита Ърл Кроу, който седеше зад него.
— Не знам. Мога да се закълна, че чух някой да се смее.
Кроу размени погледи с Гадняра и Хакер Джак, после сви рамене презрително.
Седнал сам в задната част на товарното отделение, Джон Доу беше извадил една банкнота от безбройните пачки и правеше жерав оригами. Инфрачервеният предавател лежеше в готовност до него. Погледна часовника си.
— Водния бик още ли не се е обадил?
Кендимен поклати глава.
— Чакаме още шестдесет секунди.
Във вътрешността на бронираната кола зацари мълчание. Джон Доу довърши сгъването на жерава, внимателно го постави встрани и извади нова банкнота. Минутата изтече. Той погледна напред.