Уорн наблюдаваше. Въпреки всичко почувства вина и съжаление, че трябва да пожертва робота.
— Сбогом, Уингнът! — прошепна той. — Съжалявам.
Един миг Уингнът остана неподвижен, сензорите му бяха насочени към колата. Уорн изпита странното усещане, че може би роботът знае какво му предстои; че на някакво дълбоко, атавистично ниво ще откаже да последва команда, която е равносилна на самоубийство. И тогава с гърлено мъркане на мощните си мотори Уингнът се спусна към амортисьора от другата стана.
И също тъй бързо спря, докато фитилът още проблясваше на гърба му.
Уорн го погледна с ужас, опитвайки се да разбере какво се е объркало. Възможно ли беше да е прав и роботът да отказа да следва програмата си? После вдигна поглед към края на коридора и разбра всичко.
Върху бетонния под зад тресящата се кола лежеше нещо, което приличаше на голям пластмасов часовник, счупено на парчета. Вибрациите на колата бяха откачили ехолокатора и при падането той се беше счупил. И сега Уингнът беше замръзнал в коридора, с пет килограма мощни експлозиви на гърба, без инструкции как да изпълни задачата си.
— Какво има? — попита Джон Доу от задното отделение.
Облегнат на металното шкафче, той сложи ръце под главата си. В този момент сакото му се разтвори и под него се видя елегантна копринена подплата и кобурът под мишницата.
— Има някой в коридора пред нас — отвърна шофьорът. — Появи се иззад завоя.
— Изчакай го, ще се махне.
— Не се движи.
— Свирни му.
Кендимен се подчини.
— Още е там. Не иска да помръдне.
Джон Доу пусна ръце встрани и се наведе напред.
— Да не е глух?
— Гледа право към нас.
— Пазач ли е?
— Не, някакъв цивилен в костюм.
При тези думи Джон Доу се намръщи.
— Възможно е, допустимо ли е…
Той стана, хвана се за релсата над главата си и надникна през предното стъкло.
— Виждал съм този човек и преди — промърмори той. Внезапно чертите му се разкривиха от гняв изненада. — Това е Уорн! Настъпи газта! Смажи го веднага!
Когато моторът изрева и шофьорът отново потегли, Уорн отмести поглед от Уингнът към металните кутийки пред себе. Приближи запалката към фитила на „Златна върба“. Щом като Уингнът не можеше да изпълни задачата си, знаеше какво трябва да направи — да стреля лично по колата. Но крайниците му бяха като парализирани. За миг времето сякаш спря.
Поредица от образи проблесна през съзнанието му като в забързано представление на магически фенери: Норман Пепър на въздушното влакче, жестикулиращ енергично, невъзможно широката му усмивка, докато доволно потрива ръце. Сара с ококорени очи в залата с огледалата. Тери Бонифацио, хлипаща на рамото му в охранителния комплекс. Джорджия, замръзнала в „Метаморфози“ срещу магически порасналото си отражение. И по-късно в реанимацията на Медицинския център…
С едно движение Уорн пристъпи напред и допря запалката до фитила.
За миг пламъкът проблесна в бяло, после с изненадваща бързина хукна нагоре по фитила, проблясвайки и пращейки. В последния момент Уорн си спомни, че трябва да отмести поглед. Чу се странен шум, сякаш от освободен под водата сгъстен въздух. И тогава с гневно свистене снарядът изскочи от тръбата. Уорн погледна и го видя да прелита по коридора с бясна скорост като комета с огромна опашка от дим, която се мяташе от стена към стена, докато не се заби в тавана над бронираната кола.
За частица от секундата не се случи нищо. А после целият свят побеля.
Остатъкът от стартовия заряд избухна с ужасяващ трясък. Стотици златисти езици лумнаха по коридора, съскайки по стените и тавана, обвивайки бронираната кола в огнена прегръдка. Чу се залп от необичайни звуци, сякаш безброй гранати избухваха бързо една след друга. Бялата светлина се засенчи от странна корона от златист дим, всяваща страхопочитание и ужас. Уорн се наведе, когато огнените къдрици профучаха над главата му, все по-ярки и по-ярки, докато внезапно помръкнаха.
Когато ехото заглъхна, Уорн чу друг звук — далечен вой на аварийни сирени. Разкъсаната димна завеса започна да оредява и Уорн напрегна очи, за да види през нея.