Дишайки тежко, той пусна и огромната хризантема в тръбата, после я наклони и поднесе запалката към фитилите с вцепенени пръсти, които отказваха да му се подчинят. Последва нов оглушителен проблясък от картечницата, ново свистене на куршуми, късчета бетон полетяха към лицето му, но той насочи тръбата право към стрелеца и я отдалечи възможно най-много от себе си.
Чу се ново гневно свистене, от тръбата излезе облак дим и силният откат захвърли Уорн на пода. Нова комета от светлина, по-ярка от предишната, профуча по коридора, отскочи нагоре, после надолу и като пронизваща стрела се насочи право към отворената врата на бронираната кола. Уорн падна на земята, запуши уши и покри глава с ръцете си.
За миг зацари тишина, последвана от ужасен двоен тътен — разтърсващи последователни взривове, които се разпръснаха в блестящи искри — алени, жълти и тюркоазни, стотици миниатюрни слънца, които заслепяваха. Уорн имаше чувството, че светлината го наранява. Опита се да стане, но силната взривна вълна го блъсна отново на пода, където за миг остана вцепенен. Следващото, което почувства или си помисли, че чувства, беше как върху него се сипят конфети и безшумно падат на земята. Той лежеше и трепереше с плътно затворени очи, неспособен да помръдне от страх.
Известно време не чуваше нищо, освен бученето в ушите си. Когато то заглъхна, останалите звуци бавно се завърнаха — продължителният гръм на салюта, отекващ от многобройните стени в коридорите на ниво В, далечният вой на стотици алармени уредби от колите на служебния паркинг.
— Не виждам! — крещеше Пекъм зад него. — Нищо не виждам!
Включиха се нови пръскачки, водата се стичаше по косата и врата на Уорн във вдлъбнатината между плешките му. И тогава, най-после, той се изправи, като се подпираше на стената, отвори очи и се огледа.
Колата лежеше по същия начин — водата се стичаше като паяжина по страните й. Миризмата на барут и фосфор тежеше във въздуха. Късчета пари лежаха навсякъде, покриваха пода и стените, потъмнявайки от водата. Мъжът с картечницата беше изчезнал. Отворената врата на колата сега беше обляна в кръв и плът, а на стената върху нея имаше кървава завеса — огромна и с форма на ветрило. Уорн гледаше как струйките вода проправят бели ивици в аления цвят.
Той се облегна на стената, твърде шокиран, за да чувства каквото и да било — облекчение или страх — с изключение на неприятното усещане в ръцете. Погледна ги и с някаква далечна изненада забеляза, че те бяха жива рана — кожата им беше обгоряла от горещината на тръбата. Отпусна ги покрай тялото си, после погледна към коридора назад. Движеше се бавно, сякаш насън. Пекъм седеше до стената, покрил очите с ръце. Смайт не се виждаше никъде.
Уорн бавно издиша и облегна глава на хладната стена на коридора. Болката в дланите му се усилваше, чувстваше се ужасно уморен. Чуваше воя на алармите, усещаше струйките вода по лицето си сякаш някъде много отдалеч. Може би ако затвореше очи, щеше дори да заспи.
Още веднъж отправи поглед към бронираната кола. И сякаш го прониза ток — Джон Доу се подаваше от капака на колата. Лицето му беше почерняло, косата му — изгоряла. От раменете му се вдигаше дим. Изглежда не забеляза нито Уорн, нито разпилените пари. Погледът му беше вперен в изхода на тунела.
Уорн с мъка се изправи на крака, загледан в ръцете на Джон Доу. В едната имаше пистолет, а във втората — черно дистанционно устройство.
Андрю се огледа панически. Ръцете му бяха твърде обгорели, за да запали друг фитил. Дори да успееше, имаше твърде много вода и нищо нямаше да се запали. Не можеше да направи нищо.
Отчаяно погледна към колата, но Джон Доу вече беше изчезнал в тунела.
16:32
Джон Доу вървеше по коридора, надалеч от дима, водата, объркването и неописуемия ужас, който цареше в бронираната кола. Походката му беше нестабилна, но здраво стискаше дистанционното. Воят на сирените се усилваше, но той не го чуваше — и двете му тъпанчета бяха спукани при експлозията. Предницата на костюма му беше покрита с кръв, но повечето не беше негова, затова не й обръщаше внимание.
Един пазач тичаше към него по коридора, лицето му изразяваше ужас и загриженост. Говореше нещо. Джон Доу вдигна пистолета и го застреля. Очите му кървяха и бяха обгорени от барута, но все още можеше да види полукръга от слънчева светлина в края на коридора. Оставаше още малко.
Друг пазач се появи в коридора, Джон Доу отново стреля и продължи. Мина покрай опустелия охранителен пункт — още няколко стъпки и вече беше навън, на асфалта. Високата задна стена на Утопия се издигаше зад него. Сянката на купола падаше върху паркинга, но дори така светлината беше твърде силна за ранените му очи. Той се заклатушка напред, чувствайки как кръвта тече от ушите му. Някои от служителите, които бяха притичали от най-близките атракции при звука от експлозиите, спряха и се вторачиха в него. Той продължи напред, без да ги поглежда. Една-две коли се движеха по асфалта като неясни силуети, но той се интересуваше само от ескортиращата кола, за да го отведе от това място, от смъртоносната паника, която той щеше да причини в парка. Какъв беше онзи стих от Бхагавадгита? Аз ще бъда смърт, унищожител на светове. Или поне така му се струваше — умът му не беше толкова ясен, колкото му се искаше.