— Аз идвам за пръв път. Още не мога да повярвам, че съм тук. — Думите на мъжа задъхано се лееха. — И всичко това заради статията, която написах.
Усещането премина и Уорн с усилие отблъсна спомените.
— Така ли?
— За тримесечното списание „Епикуреец“. За средновековната кухня. Аз съм историк на кулинарията.
— Историк на кулинарията!
Но мъжът нямаше нужда от поощрение.
— Да. И миналата седмица ми се обади Ли Дънуич, началникът на заведенията за хранене в Утопия — можете ли да повярвате, той се отказа от тризвезден парижки ресторант, за да дойде да работи в парка? Та както и да е, искаше да дойда и да оценя някои от менютата на Камелот. Нали знаете, ще отварят два нови ресторанта, а очевидно анкетите сочат, че посетителите не са доволни от някои блюда. Средновековната кухня е малко… Господи, ето го!
Въздушното влакче беше завило към каньона и отпред се издигаше внушителната медна фасада на Утопия, проблясваща на слънцето като огромен мираж. Потокът от думи рязко секна и мъжът впери поглед в живописната гледка пред себе си.
Уорн се усмихна въпреки желанието си.
— Приятно прекарване! — каза той.
В Нексус всички часовници показваха 00:50. Дългите отекващи коридори сякаш очакваха стаени внезапното нахлуване на посетителите. Уорн застана на спирката и се загледа в огромната конструкция от полиран метал и светло дърво, празните ресторанти и бутици, изящната синева на купола високо горе. Пое си бавно дъх, после още веднъж. Кулинарният историк — Уорн вече беше забравил името му — бързаше към редицата посрещачи в бели блейзъри, застанали като на военен парад. Редицата се разкъса, когато външните специалисти и важните гости приближиха и Уорн видя как една млада жена пристъпи към историка. Стори му се, че разпознава Аманда Фрийман, която беше посрещнала и него преди девет месеца.
А после, точно когато се канеше да продължи, за свое учудване видя, че Сара Боутрайт се приближава енергично към него.
Както обикновено, почувства смайване от силните черти на лицето й. Но когато тя наближи, забеляза и нещо друго. Леко отпуснатите ъгълчета на устата и едва забележимите тъмни кръгове под очите говореха за дълбока и несподелена мъка.
През седмиците след завръщането си в Питсбърг той беше говорил с безброй полицаи, представители на Комисията по алкохола, тютюна и взривните вещества, отговорници за връзките с обществеността на Утопия. След това беше провел десетки телефонни разговори с дизайнерите и системните техници на парка. Но за първи път щеше да говори със Сара, откакто я беше видял на пода на килията, прегърнала умиращия Фред Барксдейл.
Зачуди се дали да я прегърне, но реши да протегне ръка.
— Сара. Каква приятна изненада!
Тя разтърси ръката му кратко, но здраво.
— Видях името ти в списъка на специалистите, които пристигат днес, и реших да те посрещна лично.
— Не трябваше ли да си някъде по това време? — попита той. — На утринната среща, как я наричахте…
— Загрявката? Ще се справят и без мен.
Тръгнаха по рампата след колоната специалисти и техните придружители, които се разпръснаха из Нексус. Уорн зърна друг часовник. Беше 00:48.
— Всъщност е много приятно да се измъкнеш за малко — каза Сара. — Текат трескави приготовления за празненството по случай втората годишнина на парка. А има и толкова нови документи за попълване — от службите за безопасност на Невада, от еколозите, от организацията за индустриална хигиена. Понякога имам чувството, че се надпреварват за бюрократ на годината.
— Толкова ли е лошо?
— По-лошо. Но не се отразява зле на работата. През последното тримесечие посещаемостта е нараснала с 15 процента. Трети сме в страната.
В този разговор имаше нещо успокояващо, в приказките за числа и данни. Нещо у Сара се беше променило, нещо зад горчивата сладост на очите й, но той още не можеше да го определи.
Минаха покрай полукръг от фонтани, покрай входа за холограмните атракции и портала към Камелот. Служители и актьори кръжаха наоколо, излизаха от скритите врати или изчезваха през подвижни панели, съсредоточени върху последните минути от подготовката. По-нататък, близо до портала към Калисто, музикант в ярък гащеризон носеше нещо, което приличаше на футуристично чело.