Внезапно във водата пред краката им нещо се размърда. Буря от мехурчета се издигна на повърхността, после се появи дълга тясна глава, по чиито люспести страни се стичаше пяна. Жълтите очи без клепачи се взираха нетрепващо в тях.
Уорн се усмихна.
— Ето те и теб — каза той.
Морското чудовище го погледна внимателно и започна да се издига още по-високо над водата като огромна лъскава змия. Люспите му блестяха с всички цветове на дъгата, отразявайки блестящата повърхност отдолу. Водни капки като скъпоценни камъни се сипеха от мрежата механични перки, които стърчаха по страните му. Още миг то остана неподвижно, задържайки се над пяната. После в миг се обърна, въртейки се и лудувайки във водата.
Уорн поклати глава. Беше успял да тества чудовището само в двойния олимпийски басейн в Карнеги-Мелън въпреки протестите на треньора по плуване. Да го види тук, сред необятната водна шир, беше истинско откровение. Създаването на воден робот, достатъчно впечатляващ за Атлантида — с интелигентност на делфин и гладък като змиорка — беше най-голямото предизвикателство досега. Поне можеше да разчита на помощта на един много способен колега. И все пак имаше много фалстартове и дълги нощни маратони на програмиране. Но крайният резултат — Лейди Макбет, както бяха нарекли прототипа — беше най-успешната демонстрация за самообучаващите се възможности на машините досега. И когато го видя в работната му среда, се убеди, че работата си е заслужавала.
Внезапно роботът спря да лудува и изчезна под повърхността. Известно време всичко беше тихо. После чудовището изскочи над водата с отворена уста, в която се виждаха редици бисерни зъби. С див рев то изпусна дълъг език от пурпурен пламък. След това отново се потопи във водата и подскочи още няколко пъти в слънчевата светлина, преди най-накрая да се върне към пейката им, балансирайки сред пяната и насочило поглед към тях, сякаш очакваше аплодисменти. Тънки струйки дим излизаха от ноздрите му.
— Какво би била Атлантида без морска змия? — прошепна Уорн. Обърна са към Сара. — Добре ли се държи?
— Правим й бета-тестове, откакто е тук. От това, което чувам, едночасовите представления са минали без грешка. Само дето има един лош навик.
— Лош навик ли? Какъв?
Сара кимна към змията.
— Продължавай да гледаш и скоро ще разбереш.
Уорн се намръщи.
— Хм. Както и да е, двата нови модела чакат на летището. Пристигнаха вчера с товарен самолет. Щом ги инсталираме, ще заведа Лейди Макбет в лабораторията и ще потърся следи за аномално поведение.
Той млъкна. Струваше му се невъзможно да е отново в Утопия, със Сара. По ирония на съдбата кръгът се беше затворил. Беше постигнал значителен напредък в работата си върху самообучаващите се машини. Теориите му, някога смятани за радикални, ставаха все по-популярни. А днес се връщаше, за да инсталира нови, по-добри и по-интелигентни роботи.
Той прочисти гърлото си и махна с ръка към блестящия град.
— Великолепно е. Трябва да се гордееш.
Сара кимна.
— Направихме невероятна циркулираща система, която пречиства и подава 800 000 литра вода в минута — от Венеция ни поискаха проекта. Когато отворим Атлантида след месец, всички други аквапаркове на света ще бъдат забравени.
Тя млъкна и се огледа; кестенявата й коса се развяваше на вятъра.
Уорн я погледна. Усмивката все още беше на лицето й, тъжните очи бяха ясни. В този миг разбра кое беше различното. От първия ден, когато се запозна с нея, Сара винаги беше излъчвала почти агресивна самоувереност. И сега я усещаше като горещ полъх от мангал, но смекчена, сякаш приглушена от някакво горчиво преживяване.
По пътя от Питсбърг се беше чудил какво ще й каже, когато настъпи този момент. Някак си тук, край величието на водната стихия, на устните му идваха само най-простичките думи.
— А ти как си, Сара? — попита той.
Тя продължи да се взира в сградите на Атлантида.
— Добре съм. Отначало не бях, но вече съм.
— Когато не ме потърси и не отговори на обажданията ми, се боях, че… — Той замълча за миг. — Боях се, че няма да ми простиш. Заради Барксдейл.
— Отначало не можех, Дрю, но вече мога.
Най-после тя се обърна и го погледна.
— Ти ми помогна да спася всичко това. Сега този парк е моят живот, трябва да бъда благодарна. Но е трудно, понякога е много трудно…