— В Карнеги-Мелън ме товарят повече, отколкото мога да поема — отвърна Тери с усмивка, от която цялото й лице засия. — Харесва ми. Андрю ме е затрупал с проучвания. — Уорн почувства как тя тайно стисна ръката му. — Ако наблизо имаше казина и търговска улица, щях да се чувствам на седмото небе.
— Е, не можеш да имаш всичко.
— Знам. Затова ще се задоволя с три пропуска за парка утре.
— Имаш ги.
Уорн внимателно наблюдаваше разговора, но между двете жени не се усещаше неловкост.
Сега Сара с усмивка се обърна към него.
— Трябваше да те наругая, задето помогна на Карнеги-Мелън да ни откраднат Тери.
— Винаги можеш да си я вземеш обратно.
— Ще го запомня — каза тя и ги изгледа внимателно. — Дайте ни време.
На асфалта пред входната сграда разпоредителите от паркинга вече действаха, насочвайки стотици коли в минута. Армади жълти трамваи се виеха между редиците и се връщаха пълни с усмихнати лица с тъмни очила. Сара ги изпрати до наетата кола, бъбрейки с Джорджия. Беше един от редките дни в Невада, когато времето е топло, но не горещо.
Докато вървяха, Уорн притегли Тери към себе си.
— Ти си програмирала Лейди Макбет да гони рибата, без да разбера, нали? Непослушно момиче. Щом се върнем в мотела, ще те напляскам.
— Само обещания. Пък и Уингнът би искал да е така.
Уорн се обърна към Сара.
— Слушай — каза той по-силно, — не разбрах какво стана с Пул.
— Преди няколко месеца получих картичка. Без име и обратен адрес, но с марка от Хуарес. Искаше да знае дали доживотният му пропуск е още в сила.
Уорн се засмя и поклати глава.
— По-добре седни отзад — каза Джорджия на Тери, когато наближиха колата. — Още не съм свършила.
— Какво? — попита Уорн.
— Убеждавам я утре да се качи с нас на „Машината за писъци“.
— В никакъв случай — веднага отвърна Тери.
— Трябва да дойдеш. Иначе няма да е забавно.
— Казах ти, не понасям увеселителни влакчета.
— Хайде!
Тери се поколеба и я стрелна с поглед.
— А ще ми върнеш ли онзи диск на Брубек, който ти дадох преди три месеца?
— Добре.
— И онзи на Арт Тейтъм.
Джорджия направи гримаса.
— Добре.
— Ще си помисля.
Сара се разсмя и отвори вратата на Джорджия. Изчака я да влезе, после се наведе и силно я прегърна.
— Довиждане, Джорджия.
— Сериозно ли говореше? — попита момичето. — За Атлантида?
— Разбира се. Отбий се в Обслужване. Баща ти ми знае вътрешния.
Сара заобиколи колата и се наведе към отворения прозорец на Уорн. Не беше гримирана и в ярката слънчева светлина очите й имаха цвят на нефрит.
— Успех с инсталацията — каза тя.
Той се протегна и я целуна по бузата.
— Ще се видим в парка.
Тя се усмихна, изправи се и кимна.
Докато излизаше от паркинга към шосето за Лас Вегас, Уорн я виждаше в огледалото, неподвижна като позлатена статуя пред фасадата в стил арт деко, вдигнала ръка за сбогом.